Урок 4 от символа на вярата.

Четвърти урок: Вярвам в Святия Дух

Някои пасажи във връзка с този урок:

Битие 1 и 2 глави; Езекиил 37: 1 - 14

Псалм: 51; 139

Исая 61

Йоан 14: 15 – 31

Деяния 2: 1 – 41

Римл. 8: 1 – 17

1 Кор. 2: 6 – 16

Гал. 5: 13 - 26

Името на третото Лице на Троицата.

Въпреки че в Йоан 4: 24 ни се казва, че Бог е дух, когато се говори за Святия Дух, обикновено се разбира третото Лице на Троицата. В еврейския и гръцкия език термините са съответно – „руах а кодеш” и „хюгайос пнеуматос”. И двете наименования означават едно и също („Свят Дух”) и идват от корена на глагола „да вдъхна”. Той може да се преведе още и като „дъх” – Битие 2: 7; 6: 17; Езек. 37: 5, 6; или като „вятър” – Битие 8: 1; 3 Царе 19: 11; Йоан 3: 8. Старият завет използва думата „дух” без допълнителни квалификации или говори за Божия Дух, или за Господния Дух. Само в Пс. 51 и в Исая 63: 10, 11 се използва цялото име – Святия Дух. В Новия завет словосъчетанието Святия Дух се използва много по-често, когато се говори за третото Лице на Троицата. Интересен е фактът, че докато Старият завет говори за Святия Израилев по отношение на Бога (в Пс. 71: 22; 89: 18; Ис. 10: 20; 41: 14; 43: 3; 48: 17), Новият завет много рядко се отнася до Бога с прилагателното „свят”, но го използва често по отношение на Духа. Вероятно това се дължи на факта, че изключително в Духа и чрез Неговото освещаващо дело Бог се открива като Святият. Святият Дух е Този, Който влага в сърцето на вярващия Божието присъствие, отделя го за Бога и го очиства от греха.

Личността на Святия Дух.

Термините „Божия Дух” или „Святия Дух” не предполагат наличието на личностни характеристики, както терминът „Бог Син”. Така също Личността на Святия Дух не е така явно изявена, както тази на Сина. Като резултат от всичко това много пъти в историята на църквата е имало чести спекулации относно това дали Святият Дух е само сила (Йоан 3: 8; Евр. 1: 14) или е Личност. Този въпрос заслужава специално внимание.

В периода на Ранната църква Личността на Святия Дух е била отричана от монтанизма, арианството, савелианството, монархианството (ерес от II век) и от пневматомахианството (или „духоборците”). В по-голямата си част тези и други ереси учат, че там, където пасажите в Библията говорят за Личността на Святия Дух, се има предвид само персонификация, а не реална изява.

Някои доказателства за Личността на Святия Дух:

• Той има интелект: Познава и издирва Божиите дълбочини (1 Кор. 2: 10, 11); Той има ум и е описан като различен от другите две Лица на Троицата (Римл. 8: 26, 27); Той поучава вярващите (1 Кор. 2: 13). Ако Святият Дух познава, издирва, поучава и е различен от другите Лица, то Той трябва да е Личност.

• Той има емоции: Той скърби (Еф. 4: 30); Той обича (Римл. 15: 30). Щом може да скърби и да изразява чувства, значи е Личност.

• Той има воля: Разпределянето на духовните дарби е според волята на Духа (1 Кор. 12: 11); Святият Дух забрани на апостол Павел да проповядва в Азия (Деян. 16: 6 – 11). След като има власт да постъпва според убежденията Си и да забранява или позволява, то Той със сигурност е Личност.

Святия Дух извършва следните действия, присъщи на Личност:

• Той учи (Йоан 14: 26)

• Той свидетелства (Йоан 15: 26)

• Той убеждава (Йоан 16: 7, 8)

• Той новоражда (Йоан 3: 5 – 7)

• Той направлява и заповядва (Деян. 8: 29)

• Той извършва чудеса (Деян. 8: 39)

• Той призовава и изпраща в служение (Деян. 13: 2 – 4)

• Той се застъпва (Римл. 8: 26)

• Той направлява (Римл. 8: 14)

Той се проявява като Личност още и в следните взаимоотношения:

• На Него можеш да се подчиниш (Деян. 10: 19 – 21)

• Можеш да се опиташ да Го излъжеш (Деян. 5: 3)

• Можеш да се опиташ да Му се противопоставиш (Деян. 7: 51)

• Можеш да Го похулиш (Мат. 12: 31)

• Можеш да Го нараниш (Евр. 10: 29)

Святият Дух е обвързан във взаимоотношенията Си с другите Лица на Троицата (Мат. 28: 19, 20). Сам по себе си този факт говори за Личността на Святия Дух.

Той е не само Личност, но Той е и Бог.

Когато Анания и Сапфира излъгват за цената на продадената нива, апостол Петър казва на Анания: „…защо изпълни Сатана сърцето ти да излъжеш Святия Дух… не си излъгал човеци, но Бога” (Деян. 5: 3, 4). Това е ясно изявление, че да излъжеш Святия Дух е като да излъжеш Бога. Разбираме, че Святият Дух е Бог, защото Той притежава атрибутите или характеристиките на Бога. Например фактът, че Святият Дух е вездесъщ, се вижда в Псалм 139:7-8: “Къде да отида от Твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти.” В I Коринтяни 2:10, 11 виждаме друга характеристика на Святия Дух – всезнание: “Но на нас Бог откри това чрез Духа, понеже Духът изследва всичко, даже и Божиите дълбочини. Защото кой човек знае какво има в човека, освен духът на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има в Бога, освен Духът на Бога.”

Титли на Святия Дух:

• Господния Дух – 2 Кор. 3: 17, 18

• Дух на святост - Римл. 1: 4

• Дух на живот – Римл. 8: 2

• Святия Дух – Мат. 1: 20

• Духът на Всевишния – Лука 1: 35

Титли във връзка с Бог Отец:

• Божият Дух – Битие 1: 2; Матей 3: 16

• Духът на Господа – Лука 4: 18

• Духът на Живият Бог – 2 Кор. 3: 3

• Духът на Яхве – Съдии 3: 10

Титли по отношение на Сина

• Христовия Дух – Римл. 8: 9

• Духът на Исус Христос – Филипяни 1: 19

• Духът на Неговия Син – Гал. 4: 6; Римл. 8: 15, 16

Някои от делата на Святия Дух:

• Сътворяването на Вселената – Бит. 1: 2

• Вдъхновяването на Писанията – 2 Петр. 1: 21; 2 Тим. 3: 16

• Зачеването на Господ Исус Христос – Лука 1: 35

• Убеждаване за грях – Йоан 16: 7, 8

• Новораждане – Йоан 3: 5, 6; Тит 3: 5; 1 Петр. 1: 23

• Утеха – Йоан 14: 16

• Застъпване в молитва – Римл. 8: 26

• Освещение - 2 Сол. 2: 13

Подчинение на Святия Дух (това е условно понятие, поради факта, че и трите Лица в Троицата са равни):

• Святият Дух доброволно изпълнява волята на Отца и Сина, с цел постигането на Божия спасителен план (Йоан 14: 26).

Произхождане на Святия Дух:

• Определение: в Своето съществувание и вечност, Святият Дух е обвързан (свързан) с Отца и Сина и така Той излиза от тях, за да се яви в света (Йоан 15: 26; 16: 7).

• На събора в Толедо пред 589 г. делегатите добавят към Никео-цариградския символ на вярата (от 381 г. сл. Хр.) по отношение на произхождането на Святия Дух латинската фраза „fillioque”, която значи „и от Сина”:

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

„И в един Господ Исус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Святия Дух и дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Пилат Понтийски и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

И в Святия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда [и от Сина], Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

В една света, съборна и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин.”

• През 1054 г. поради продължителни несъгласия във връзка с тази добавка, Западната и Източната църква се разделят окончателно. Тогава настъпва т. нар. „голяма схизма”, която продължава и до днес.

Присъствието на Святия Дух у хората по време на старозаветния период:

• Въпреки някои традиционни схващания, че Святият Дух не е присъствал продължително време в сърцата на евреите, можем да проследим някои пасажи, като Неемия 9: 20, които говорят за това, че третото Лице на Троицата продължително време e пребивавало у целия народ.

• Има и някои на пръв поглед спорни случаи, в които като че ли Святият Дух напуска човека. Например Езекиил 2: 2 и 3: 24. Тук като че ли Святият Дух на два пъти влиза в Езекиил. Друг случай е този със Самсон в Съдии 13: 25 и 16: 20. Тук първият път Святият Дух влиза в Самсон и го изгражда за служение (продължително време), а после текстът казва, че Господ го е изоставил. Най-трудният за тълкуване е този случай със Саул от 1 Царе 10: 10 и 16: 14. Тук ясно се казва, че Святият Дух е заместен от зъл дух (пак от Господа??!!). Според мен старозаветните писатели са използвали похвати на речта, за да покажат специалното (силно) действие на Святия Дух в определени моменти (Езекиил и Неемия 9: 20). Дори и когато говорим за Самсон, ние сме склонни да го причислим към онези без Божия Дух, но авторът на Посланието към евреите го причислява към героите на вярата (Евреи 11: 32). Единствено когато Библията категорично заявява, че Бог е вложил в Саул „зъл” дух и можем да проследим после отношението на Писанието към него, можем да кажем, че Святият Дух не живее вече в този човек. Когато Святият Дух се оттегли от някого, той вече е мъртъв спрямо Бога. Затова в Пс. 51: 11 цар Давид не иска Бог да отнеме Духа Си от него.

Присъствието на Святия Дух у хората по време на новозаветния период:

• Той новоражда човека за Бога – Йоан 3: 3; 5: 8; Тит 3: 5

• Той идва да живее в човека в момента на повярването му - Гал. 3:2, когато, обединявайки се с Христос, приема в пълнота всички благодатни дарове и присъствието на цялото Божество – Йоан 14: 23; Тит 3: 5, 6. Следователно всеки вярващ преминава през различни духовни опитности в процеса на своето израстване и общуване с Бога, не съществува някаква специална втора или трета опитност, която да поставя вярващия на някакво ново различно равнище или да му дава ново положение пред Бога.

• Той присъства във всички вярващи – Йоан 7: 38, 39; 14: 16, 17; 1 Йоан 3: 24; 1 Кор. 6: 19, 20.

• Както в Стария завет – този, който няма Божия Дух, той не е Христов – Римл. 8: 9, 11, 14.

• Той е, Който ни води през освещението – Фил. 2: 12, 13. Освещението е продължаващото действие на Святия Дух, чрез което Той отделя вярващия за Бога, като морално го обновява и му позволява да достигне до реална вътрешна святост на характера. Освещаването е лично. Чрез него Святият Дух унищожава властта на греха в живота ни, като умъртвява (постепенно) страстите на плътското естество – Яков 1: 4; Кол. 3: 1 – 10; Евр. 12: 14.

• Вярващите са запечатани със Святия Дух, завинаги – Еф. 1: 13; 4: 30; Йоан 14: 16, 17, 23.

• В Еф. 4: 30 се казва, че грехът наранява Духа, но не Го прокужда от нас.

• Ние сме задължени да се изпълваме със Святия Дух – Еф. 5: 18 – 20.

По какво познаваме, че Духът живее в нас?

• Плодът на Духа – Гал 5: 22, 23 – това е единственият белег, който Бог ни е дал, за да познаем дали Святият Дух е в нас. ГИХ казва: „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 16 – 20). Всеки един вярващ трябва да притежава всички характеристики на плода (ед. ч.) на Духа. Животът на всеки един вярващ трябва да се характеризира с любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост и себеобуздание. Всеки един трябва да ги притежава, без изключение, и всички тези качества трябва да са у него, а не само някои. Те могат да са развити по различен начин на различен етап в живота му, но те трябва да присъстват.

• Дарбите на Духа – на четири места в Новия завет се говори за дарбите на Святия Дух в живота на вярващия – Римл. 12: 3 – 8; 1 Кор. 12 – 14; Еф. 4: 10 - 16; 1 Петр. 4: 7 - 11.

  • Святият Дух дава на всеки вярващ духовни дарби, както Му е угодно – 1 Кор. 12: 11.

  • Те са с цел служение в църквата, за общото израстване на всички – 1 Кор. 12: 7

  • Пълнотата на дарбите принадлежи на Христовата църква, а не на отделен вярващ.

  • От вярващия се очаква да търси и копнее за дарбите, но не и да търси една конкретна дарба от Святия Дух, Който дава даровете Си, както Той иска – 1 Петр. 4: 11; Римл. 12: 6 – 8; 1 Кор. 12: 7, 11; Еф. 4: 11- 13.

  • Всички дарби са еднакво духовни и еднакво ценни, имат само различна функция – 1 Кор. 14: 1 – 5.

  • Упражняването на която и да е от дарбите повече от друга не е белег за духовност. Само плодът на Духа е единствения белег на Божието присъствие в живота на християнина и израз на зрялост и свят живот. – Гал. 5: 22, 23.

А какво да кажем за кръщението със Святия Дух?

„Кръщение” означава някой да бъде напоен, или измит, или очистен, или отделен. То е печат, че някой е приет във видимото общение с Бога, както обрязването в Стария завет. В тази връзка кръщението със Святия Дух настъпва в момента на новорождението и повярването, в момента на запечатването с Духа - Еф. 1: 13; 4: 30; Йоан 14: 16, 17, 23; 2 Сол. 2: 13; Римл. 8: 9 - 11.

Заключение:

Святият Дух присъства у всеки вярващ и му дава реално водителство за Божията воля чрез съвестта, Писанията, вътрешния глас, съвета и примера на по-зрели вярващи – 1 Йоан 2: 27.

Съвестта е нещо реално в нас, но не е безпогрешното ни ръководство. Само Божието Слово е вечното и съвършено ръководство за праведност и познаване на Божията воля. Молитвата е другото средство, което ни е дадено за общуване, търсене и преклонение на и пред Бога. Бог очаква от нас да имаме всекидневно общуване с Него чрез Словото и молитва. Общото поклонение в църквата е също благодатно средство за нашето ходене с Бога и с Неговия Дух. Ние сме приканени да се покланяме на Бога с дух и истина – Йоан 4: 24; 1 Сол. 5: 17 – 19.

Урок 3 от символа на вярата.

3-ти урок

„Пострадал при Пилат Понтийски, бил разпнат на кръст, и бил погребан, Който е слязъл в ада и в третия ден е възкръснал от мъртвите, Който се е възнесъл на небесата и е седнал отдясно на Бога Отца, Всемогъщия, Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.”

Втор. 18: 15 - 19

Осия 1 глава; 2: 14 – 23; 3 глава; 14 глава – относно изкуплението и Божията любов.

Мат. 27 (1, 2; 32 – 60)

1 Кор. 15: 1 – 11

Деян. 1: 9 – 11

1 Петр. 3: 15 – 22 (за по-голяма яснота виж 1 Петр. 1: 10 – 12)

1 Сол. 5: 1 – 11

2 Сол. 2 глава

Привет на всички!

Продължаваме с изучаването на Апостолския символ на вярата. Днес ще си поговорим за страданието, смъртта, възкресението, възнесението и второто идване на нашия Господ.

Не знам дали сте обръщали внимание, но и тримата евангелисти са отделили голяма част от Евангелията си, за да опишат последните дни и часове на Христос. Това е така, защото изкупителното дело на нашия Господ е на първо място в съзнанието и творчеството на апостолите и на ранната църква. Дори и изповедта ясно ни подсказва за важността на изкуплението чрез Христа, като не ни споменава почти нищо за призива към Христос, за кръщението Му, за избора на учениците, за чудесата и т. н., но от фразата „роден от дева Мария”, ни препраща направо към „пострадал при Пилат Понтийски”. Не че изповедта счита, че тези други моменти от живота на Исус не са важни, но наблегът е върху изкупителното Му дело. Той, според предвечния план на Бога, се е родил на тази земя, за да даде живота Си в откуп за мнозина.

Нека сега да разгледаме изкупителното страдание на ГИХ.

Защо е необходимо да се описват страданията и последните дни на Спасителя толкова подробно? Защо с такъв образен език?

Това е толкова важно, за да ни покаже какво заслужават нашите грехове. Ние гледаме на днешните страдания и се питаме: „Как е възможно Бог да допуска подобна болка?” Но когато гледаме на кръста, трябва да осъзнаваме, че ГИХ се остави да пострада, защото иначе ние трябваше да понесем тази болка и смърт. Това заслужават нашите грехове и престъпления в Божиите очи. Ето защо, когато говорихме за вярата, започнахме с факта, че ние сме мъртви спрямо Бога. Мъртви в греховете и престъпленията си (Еф. 2: 1). Той пострада за нас, за да не бъдем ние окончателно убити и завинаги осъдени заради греха си. „Взе на себе Си греховете на мнозина”, казва пророк Исая (Ис. 53: 12) „и ходатайства за престъпниците”.

Изкупителното страдание на ГИХ е важно и по една друга причина. То ни кара да си задаваме въпроса „Защо?”. Да търсим смисъла му. Библията дава отговор на тези питания. Кръстът на Христос е Божият лек за това, което, както вече казахме, ние заслужаваме.

Два основни термина използва богословието, за да дефинира делото на ГИХ на кръста. Това са умилостивение и изкупление.

Умилостивението е свързано преди всичко с жертвоприношението и онова, което ГИХ извърши на кръста по отношение на Бога. Изкуплението от друга страна е онова, което Той извърши във връзка с нас – хората.

Умилостивението е свързано с умилостивяването на някого, който е гневен. Ако Бог не се гневи на греха, то тогава не би следвало и няма да има нужда от умилостивителното дело на ГИХ на кръста. Тук някои съвременни богослови спират своите разсъждения. Те казват, че биха разбрали концепцията за езическите божества, които са капризни и често се гневят и имат нужда от умилостивяване. Но не могат да разберат на първо място как така Бог се гневи въобще и после как се гневи към греха. Те биха казали още, че умилостивението не е нищо друго освен покриването на нашата вина пред Божиите очи (C. H. Dodd). Вярвам, че сте чували подобни твърдения. По този начин обаче умилостивителното дело на ГИХ се насочва към хората, а не към Бога.

Разбира се ние се съгласяваме, че Бог не е капризен както езическите божества, но като четем Библията, можем да видим пасажи, говорещи за Божията святост и Неговия справедлив гняв спрямо греха. Поради тази причина Той каза на Адам и Ева, че ако не Го послушат, непременно ще умрат. Той, както казва текстът, поругаем не бива и е страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог (Евр. 10: 31). Неговият гняв не е причинен от каприз, но от святостта Му, която е част от Неговия характер. Както вече споменахме, Той не може да се променя. Не може да прави компромиси със Себе Си и Своята святост. Затова естествено се гневи срещу греха. И гневът му не може да бъде умилостивен, освен ако не бъде спазен законът и грешникът или някой вместо него да плати с живота си за греха.

Умилостивението е много ясно показано чрез старозаветните жертвени правила. Грехът заслужава смърт, както казахме. Но Бог в Своята милост е постановил, че човек може все пак да подходи към Него, ако някой заместник умре вместо него. Така отделният евреин е насърчен да принася жертва за греховете си (животно, което да убива вместо себе си). Веднъж в годината еврейските семейства трябва да консумират жертвеното пасхално агне. Веднъж в годината Първосвещеникът може да влезе в Светая Светих от името на народа, за да принесе кръвта на жертвено животно за умилостивение на Божия гняв към целия народ. За ГИХ се казва с думите на Йоан Кръстител, че Той е „Божият [жертвен] агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1: 29).

Както можете да видите, имаме тук една прогресия: една жертва за отделния човек, една жертва за семейството, една жертва за народа, една жертва за света. Жертвената система е много строга и много ясна. Тя цели не да ни обърка, а да ни помогне да разберем, че се нуждаем от заместител – иначе трябва ние да умрем.

Имаме четири основни новозаветни пасажа в подкрепа на идеята за умилостивителната жертва на ГИХ и те са: Римл. 3: 23 – 26; Евреи 2: 17; 1 Йоан 2: 1, 2; 4: 10.

Библията ясно учи, че нашата крайна дестинация би била само и единствено смъртта, освен ако не е умилостивителното дело на ГИХ, Който поради Божията любов дойде и стана Агнец Божий, за сме ние живи чрез Него сега.

Въпроси дотук?

От друга страна, изкуплението касае делото на Христос към нас хората. Тази дума идва от гръцки и означава „да откупиш затворник (или роб), с цел да го освободиш”. В старозаветния закон има едно правило на сродника-откупител, записано в Лев. 25: 47 – 55 (главата, която постановява закона за Юбилейната година). Има и думи, които се отнасят до плащане на цена за първороден, който иначе би принадлежал на Господа (Изх. 13: 11 – 14; Числа 18: 15, 16). Откупна цена се плаща и когато някой прояви неумишлено насилие спрямо друг. Когато волът на някого прободе друг човек (не смъртоносно), се заплаща определена цена (Изх. 21: 28 – 32). Всички тези термини показват, че в древен Израил откупните практики са били сред обичайните моменти от социално-битовия контекст на обществото.

В Новия завет има също подобни алюзии, които сочат към делото на изкуплението на ГИХ. Ключов пасаж е Матей 20: 28. Тит 2: 14 е друг един пасаж, който рисува делото на ГИХ в светлината на изкуплението. Разбира се с неподправената си прямота 1 Петр. 1: 18, 19 като че ли най-ясно разкрива изкупителната роля на Христос.

Когато говорим за това, че ние сме изкупени роби и цената, с която сме изкупени, е за да ни направи свободни, това не означава, че сме свободни, за да живеем както си искаме или да правим каквото си искаме (Гал. 5: 1). Ние сме изкупени и свободни за един специален вид свобода. Апостол Павел пише: „Вие не сте свои си, защото сте били купени с цена. Затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии.” (1 Кор. 6: 19, 20). Ние сме изкупени, за да служим на Бога и да прославяме Бога. Ние сме изкупени, за да се върнем в първоначалното състояние на творението и да сме отново свободни да се разхождаме с Бога при вечерния ветрец и да Му служим, като Му носим слава с телата и душите си. В интерес на истината, това и само това е истинската свобода.

Имате ли въпроси дотук?

След това изповедта казва, че ГИХ е бил разпнат, умрял и е бил погребан…

С твърдението, че нашият Спасител е бил разпнат на кръст, ни се напомня, че кръстните страдания и въобще повесването на кръст са едни от най-позорните методи на римляните да убият някого. Да се изпълни смъртната присъда чрез разпятие е символ на това, че осъденият е сред най-презрените от обществото и най-вероятно не е „гражданин на Рим”. Римляните, осъдени на смърт, са били обикновено обезглавявани, за да се скъси агонията и да се прояви милосърдие към поданика на империята.

Поради тази причина и Бог избра Господ Исус да пострада по такъв начин. Защото чрез разпятието Той стана презрян, отхвърлен, анатема, напълно понасящ Божия гняв, за да можем ние да бъдем приобщени към Неговото царство. Там, на кръста, Бог гледаше на Исус като на бунтовник, носител на греха, заслужаващ гнева на Бога, защото Той беше там вместо нас. Библията и изповедта на вярата наблягат и на историчността на момента – при управлението на Пилат Понтийски, за да ни покажат реалността на нашето изкупление. Знаейки, че Той е бил там на кръста, ние със сигурност знаем, че сме изкупени завинаги от гнева на Бога, че Той е умилостивен за нашите грехове и сме свободни да Му бъдем деца и да Му служим с обич.

След това се казва, че ГИХ е умрял и е бил погребан. С това ни се показва за сетен път, че нашия Спасител не е изфабрикувал Своята смърт. Не е измислил Своето страдание. Смъртта Му е ясно засвидетелствана на страниците на Библията, погребението му само добавя истинност на тази реалност.

Защо е важно всичко това?

Библията казва, че заплатата на греха е смърт (Римл. 6: 23). За може да бъде платена цената на нашето изкупление и Бог да бъде умилостивен, ГИХ трябваше напълно и изцяло да понесе смърт.

След това ни се казва (за по-силно разяснение), че Той беше и погребан. Той бе погребан от Йосиф от Ариматея. Гроб, който той беше приготвил за себе си. Не е ли уникално да прочетем този факт – тялото на ГИХ бе положено в гроб, изкопан за този, който го погреба. Не е ли и с нас така? Не е ли Той положен в гроба вместо мен и теб. Не е ли Той там в моя и твоя гроб? А след това, когато възкръсна, Той показа, че всеки, който е в този гроб, също ще възкръсне за нов и вечен живот.

А сега бих искал да коментираме един много спорен момент от изповедта, а именно, че ГИХ е слязъл в ада.

Какво мислите, бил ли е ГИХ в ада и какво се има предвид въобще като се използват тези думи?

Ефес. 4: 7 – 10; Римл. 10: 6, 7…

1 Петр. 3: 15 – 22 (за по-голяма яснота виж 1 Петр. 1: 10 – 12), също Римл. 10: 6, 7 може много добре да изтълкува този пасаж.

Чрез въплъщението ГИХ напусна най-висшата сфера на небесата и Божието присъствие, за да слезе до най-нисшите части на света – земята… за да влезе в гроба – метафора, която всеки един човек разбира и подразбира като слизане едва ли не в ада. Смъртта е толкова грозна, че за всеки един се отъждествява с най-неприятното място за човека – ада.

Въпроси дотук?

След това изповедта на вярата казва, че ГИХ е възкръснал на третия ден от смъртта. Нека да прочетем 1 Кор. 15: 1 – 11.

ГИХ умря и беше погребан в петък преди да залезе слънцето – „около шестия час” – Лука 23: 44, 54 (първи ден), престоя през цялата събота (втори ден) и възкръсна в неделя рано сутринта – Лука 24: 1 (трети ден).

Нека да се опитаме да възстановим разказа за възкресението. Мария Магдалина, Йоанна и Мария, майката на Яков, първи виждат празния гроб. След това Петър отива и вижда гроба празен и саваните да лежат самостоятелно, като че ли непобутнати, стоящи така, както е било повито тялото. После същия ден Той се явява на двамата по пътя за Емаус, след това се явява на Петър, след това и на другите ученици (без Тома) вечерта в неделя. Следващата неделя Той се явява отново на учениците – сега заедно с Тома. В текста, който прочетохме, Христос се явява след няколко дни и на 500 души наведнъж. Павел твърди, че ГИХ се е явил и на Яков, брата Господен. След няколко седмици Лука ни казва, че Той се е явил отново на учениците си във Витания и след като им е дал последни инструкции, се е възнесъл. Това идва да ни покаже, че възкресението е исторически факт, който доказано е видян и е можело да бъде потвърден от около 500 – 520 души, които са били свидетели на написването на Евангелията и са могли веднага да възразят, ако нещо в текста не е било вярно. Да не споменаваме гробовете и възкръсналите хора по онова време, факт сам по себе си достатъчно знаменателен и чуден.

Възкресението е реален факт, в който ние спокойно можем да вярваме без да се притесняваме от различните опити той да бъде подменен.

Защо е важно това, че ГИХ е възкръснал?

То потвърждава Неговата Божественост.

То потвърждава, че всичко, което Той е казал, е истина. То потвърждава и Неговото учение.

Потвърждава, че спасителното дело е завършено.

Говори за това, че ГИХ е жив и сега.

Казва, че Той е първия плод, след Него всички, които вярват в Него, ще Го последват и ще получат и те възкресението на собствените си тела. – 1 Кор. 15: 12 - 28

Изповедта продължава, че Той се е възнесъл от дясно на Бог Отец, откъдето ще дойде да съди живите и мъртвите. В Деян. 1: 9 – 11 и в 1 Сол. 5: 1 – 11; 2 Сол. 2 глава се говори за тези истини.

Прочети Деян. 1: 9 – 11

Какво прави сега ГИХ отдясно на Бог Отец?

1 Кор. 15: 25 – царува, докато подчини всичко под Себе Си.

Кога ще настъпи пришествието на нашия Господ? Колко пъти ще дойде Той още? (прочети 1 Сол. 5: 1 – 11 и 2 Сол. 2 глава).

Три различни възгледи за края на света (Откр. 20 глава):

Премилениализъм: Първо идване на Христос -- ерата на Църквата (сега) -- Голямата скръб -- Второ идване на Христос -- връзване на Сатана -- възкресение на вярващите (само) -- 1000 години царуване на Христос сред вярващите -- възкресение на невярващите -- освобождаване на Сатана -- последната битка -- Съд -- Ново небе и нова земя. (При това често се вярва, че при 1000-годишното царуване на Христос съжителстват смъртни и безсмъртни хора)

Постмилениализъм: Първо идване на Христос -- връзване на Сатана -- Ерата на Църквата (+ или =) хилядолетното царуване на Христос (Великото поръчение е успешно) -- Второ идване на Христос -- възкресение от мъртвите, Съд, Ново небе и нова земя.

Амилениализъм: Много подобно като последоварелност на постмилениализма, но определящата разлика е, че царуването на Христос се разглежда като една духовна реалност, установена след Неговото първо идване и не е задължително обвързана с видимо и прогресивно реализиране (на тази реалност) на земята преди Неговото второ идване.