Урок 5 от символа на вярата.

Пети урок: Вярвам в светата вселенска Църква и в общението на светиите

Някои пасажи за размисъл:

Бит. 12: 1 – 3; 15: 4 – 6; 17: 1 - 7

Втор. 4: 9, 10; 7: 1 - 11

Мат. 16: 13 – 20; 18: 15 - 22

Деян. 7: 20 – 40 (ст. 38)

Ефес. 1: 15 – 23; 2: 11 – 22

Кол. 1: 15 – 23

1 Йоан 3: 11 – 24

Римл. 12: 9 – 21

1 Кор. 12: 12 - 31

Традиционно се счита, че църквата започва своето съществувание на деня на Петдесетница в Деяния на апостолите, втора глава. Дали е така обаче? И да, и не. Да, защото там се излива Святият Дух на всички вярващи по особено значим начин и много хора се покайват и стават членове на Божието семейство. Да, защото оттам започва да се проповядва масово Името на Господ Исус Христос като единствения път за спасение и прощение на греховете. Не, защото взаимоотношенията на Бог с хората не започват в Деяния, втора глава. Той има „вземане – даване” с човеците още от Адам и Ева и техните праведни потомци от рода на Сим. Разбира се, ние знаем за принасяне на жертви на Бога и от Каин и Авел и от Ной и семейството му, но истински организиран народ на Бога срещаме тогава, когато Той призовава Авраам да стане баща на много голяма общност, която ще принадлежи на Всевишния. И точно тук се ражда църквата – Божият народ.

В Стария завет, когато се говори за Божия народ, се използват две думи в словосъчетание – „кахал едкхах” – което се превежда обикновено, като „събранието на обществото”. Думата „кахал” идва от глагола „да извикам”, „да призова”, а думата „едкхах” значи „да посоча”, „да определя”. Така съчетанието говори за група призовани хора, които са събрани на определено място (Изх. 12: 6; Числа 14: 5; Йеремия 26: 17).

В Новия завет, когато се говори за църквата на Бога, за Божия народ, то също се използват преводните изрази на горепосочените старозаветни понятия – „еклесия” – „призован от” и „сюнагогео” – „да дойда, да се събера на едно място с някой друг”. Така и в Новия завет термините се запазват същите, както в Стария завет (Мат. 16: 18; 18: 17; Деян. 7: 38; Откр. 2: 9; 3: 9). И тук църква означава призовани хора, събрани заедно пред Бога на едно място (Деян 5: 11; 11: 26; 1 Кор. 11: 18; 14: 19, 28, 35; Римл. 16: 4 и др.). Понякога се говори за домашна църква или събрание от вярващи в дома на някой. Изглежда, че по времето на апостолите са се срещали по-богати хора, които са имали в домовете си специални зали за Богопоклонение (Римл. 16: 23; 1 Кор. 16: 19; Кол. 4: 15; Филимон 2). Понякога се използва думата църква в единствено число, за да се опише група от църкви в дадени области – Деян. 9: 31. Дали тук става въпрос за организирана структура (или онова, което ние бихме нарекли деноминация) не е ясно, а и е твърде рано за живота на новозаветната църква това да се случи. Думата църква се използва и в общ смисъл, за да се подчертае вселенския характер на Тялото Христово – 1 Кор. 10: 32; 11: 22; 12: 28; Еф. 4: 11 – 16. Не на последно място думата църква се използва и да обрисува верните вярващи, независимо дали са на небето или на земята и независимо дали се говори за минал или настоящ период – Еф. 1: 22; 3: 10, 21; 5: 23 – 25, 27, 32; Кол. 1: 18, 24.

Библейски метафори за църквата:

„Тяло Христово” – някои считат, че това понятие напълно обрисува вселенския характер на църквата, но това далеч не е така. Тази метафора се прилага не само за вселенската църква, както е в Ефес. 1: 23; Кол. 1: 18, но също към местна църква – 1 Кор. 12: 27. Тя ни показва единството на църквата независимо дали е местна или вселенска и особено факта, че това единство е подобно на организъм, който е в жизненоважни взаимоотношения с Главата си – Сам Христос.

„Невяста Христова” – в последната книга от Библията църквата е обрисувана като царицата, съпруга на Агнето. Тя ще съуправлява заедно с Него и всичко ще се покорява на Христос и Неговото управление заедно с невястата - Откр. 21, 22глави.

„Горният Йерусалим, небесния Йерусалим или новият Йерусалим” – и трите метафорични форми се срещат в Новия завет (Гал. 4: 26; Евр. 12: 22; Откр. 21: 2, 9, 10). Преди идването на Христос Йерусалим е бил мястото, където е обитавал Бог между херувимите в Светая Светих. Там, в този град, людете са можели да се срещат с Бога и да му принасят поклонение. Тази символика е придадена на църквата сега.

„Божий храм или храм на Святия Дух” – църквата в Коринт е наречена „храм на Бога”, в който обитава Святият Дух (1 Кор. 3: 16). В Ефес. 2: 21, 22 се казва, че църквата е „свят храм на Господа” и се изгражда „заедно в Духа за Божие обиталище” (виж също и 1 Петр. 2: 5). Тук се подчертава идеалният характер на църквата и се говори в бъдеще време за нея.

„Стълб и опора на истината” – (1 Тим. 3: 15) представена ни е отново вселенската църква, като пазителка на истината срещу враговете на Божието царство.

Обобщителни изводи: Църквата Христова е призована лично от Бога и съществува, за да изявява Божието царство на земята. Тя е една, съставена от всички спасени хора – в миналото, настоящето и бъдещето, навсякъде по лицето на земята. Църквата не е сградата. Глава и Управител на църквата в сам Господ Исус Христос, защото Той единствен може да бъде Господар на съвестта, личността и душата на човека – Кол. 1: 18.

Невидима и видима

Христовата църква е от една страна невидима, всемирна църква. Това означава (както вече казахме), че тя се състои от всички спасени през вековете на човешката история. От спасените от Израил в миналото, от спасените от Израил днес. От спасените от езичниците в миналото, от спасените от езичниците днес. Само Бог знае кои са членовете на невидимата църква.

Тя от друга страна е и видима църква. Видимата църква е също вселенска и се състои от тези, които изповядват вяра в Господ Исус Христос и техните деца. Неразделна част от живота на видимата църква е събирането на светиите за усъвършенстване във вярата и духовния живот. Така също характерно е активното участие на вярващия в определена местна църква – 1 Кор. 1: 2; 12: 12, 25, 27.

Свята и апостолска

Църквата е свята институция поради връзката си с Господ Исус Христос. Не навсякъде тя е едновременно чиста и свята. Но в съответствие с чистотата на проповядваните учения, на правилното отслужване на тайнствата, на общото поклонение, на единството и моралното поведение на членовете й на някои места тя е по-малко или повече чиста и свята. Бог винаги ще има Своя църква на земята, която ще Му се покланя според волята Му – Еф. 5: 25 – 27; Кол. 3: 1 – 12.

Тя е и апостолска църква, защото е основана на проповедта и служението на апостолите и на крайъгълния камък Христос – Еф. 2: 20 – 22.

Дотук всичко изглежда идеално, нали? Ако Библейското определение за църква е толкова ясно, защо има много и различни църкви?

Притеснява ли ви фактът, че има много църкви? Как отговаряте на хора, които ви питат: Защо сте толкова много и сте толкова различни?

А дали има истинска църква? Трябва ли да търсим такава или пък да се стремим нашата да стане такава, или понятието истинска църква е разтегливо?

Белезите на истинската църква:

1. Тълкувателно (обяснително) проповядване.

Определение: чрез този метод се взема основната тема от един пасаж на Писанието, прави се основна тема на проповедта, от която се изважда съвременното приложение на Библейския текст.

Библейска подкрепа: според Писанието Бог извършва онова, което иска да направи основно чрез говорене – Бит. 1: 3; Ис. 55: 10, 11; Йоан 1: 1 – 5; Деян. 12: 24. Ако проповедникът на Писанието иска да проповядва по Божията воля, трябва да предава на църквата онова, което Бог казва.

Библията има много примери за този начин на поучение и проповядване. Левитите поучаваха закона (Втор. 33: 10). Ездра и левитите прочитаха от Закона и тълкуваха значението му на народа (Неем. 8: 8). Господ Исус Христос разясняваше на фарисеите закона според същността му, а не според техните правила и употреби (Мат. 19: 3 – 12; Марко 10: 2 - 12). Апостолите също разясняваха Писанието и призоваваха народа да се покае за греховете си ( Деян. 2: 14- 41; 13: 16 – 47).

Обяснителното проповядване е важно, защото само Божието слово е онова, което убеждава, изобличава, изгражда и освещава Божия народ (Йоан 17: 17; 1 Петр. 1: 23; 1 Сол. 2: 13; 2 Тим. 3: 16, 17; Евр. 4: 12). Всяко проповядване, което прави основната тема на пасажа, основна тема и на проповедта, оставя Бог и Словото Му (а не проповедникът) да говорят на църквата.

2. Библейски основано богословие.

Определение: Библейското богословие е здравата, правилната доктрина, основана на Писанието. Това е моделът, при който текстът говори на вярващия, текстът говори на пастира, текстъта говори на църквата, а не обратното. Това е моделът, при който текстът е водещ при вземането на решенията, а не стратегията или съвременните обстоятелства в обществото.

Библейска подкрепа: В цялата Библия правилното учение за Бога и човека е в основата на всичко. В Новия завет послания като тези на апостол Павел към Римляните и до Ефесяните са богато наситени с доктринални позиции (Римл. 1 – 11; Еф. 1 – 3). Авторите на Новия завет често заявяват, че здравото учение (здравата доктрина) е в основата на здравата църква и на здравословния духовен живот на вярващия (2 Йоан 1 – 6; 1 Тим. 1: 5; Тит 2: 1 – 10).

Библейски основаното богословие е важно за: евангелизирането на невярващите – благовестието е доктрина, затова винаги трябва да знаем в какво вярваме и защо вярваме в това, в което вярваме. Важно е за ученичеството. Господ Исус казва: „Освети ги чрез истината. Твоето слово е истина.” (Йоан 17: 17). Християните живеят и израстват в светлината на истината – т. е. на здравото учение. Важно е също за единството в църквата. Единственото истинско единение е единството в истината (Йоан 10 – 11; 1 Йоан 1: 1 – 4). Важно е и за поклонението. Да се покланяш на Бога означава да изявяваш Неговото превъзходство (1 Петр. 2: 9, 10) и да Го възхваляваш за това, което е Той (Пс. 29: 2). Истинското поклонение е отклик на правилното, здравото, Библейски основаното богословие.

3. Съсредоточеност в благовестието.

Определение: благовестието се състои в следното – Святият и единствен Бог ни е създал по своя образ и подобие, за да Го познаваме, обичаме и прославяме (Бит. 1: 26 – 28). Но ние съгрешихме и се отделихме от Него (Бит. 3; Римл. 3: 23). Поради Своята любов Бог стана човек в Исус, живя съвършен живот, умря на кръста за нас и по този начин изпълни закона в Себе Си и понесе греха на тези, които ще се обърнат с вяра в Него (Йоан 1: 14; Римл. 3: 21 – 26; 5: 12 – 21; Евр. 7: 26). Той бе възкресен от смъртта, като по този начин Бог Отец показа, че е приел жертвата на Христос и святият Му гняв не е вече върху нас (Деян. 2: 24; Римл. 4: 25). Сега Бог заповядва да се покаем от греховете си и да се надяваме само на Христос за прощението им (Йоан 1: 12; Деян. 17: 30). Ако се покаем за греховете си и се доверим на Господ Исус Христос, ние сме простени и сме родени за нов и вечен живот с Бога (Йоан 3: 16). Бог събира своя народ измежду онези, които се доверяват на Христа като на Господ и Спасител (Мат. 16: 15 – 19; Еф. 2: 11 – 19).

В Библията пространствено ни се казва, че е важно да разбираме правилно благовестието. В Посл. към Римл. 1 – 4 глави и в 1 Кор. 15: 1 – 4 обстоятелствено ни е обяснена важността на благовестието като част от нашия църковен и християнски живот. А е важно, защото само благовестието е Божия сила за спасение на вярващите в Него и е единственият начин да се помирим със Святия Бог (Римл. 1: 16, 17). Всичко в църквата произтича от правилното ни разбиране на благовестието – проповядването ни, поклонението ни, съветването, дисциплината, евангелизирането… всичко.

4. Покаянието (обръщането към Бога)

Определение: Библейското разбиране за обръщането ни към Бога е правилното схващане на това, което Бог прави, и това, което правят хората в този процес. Бог дава живот на мъртвите (Еф.2: 5); Бог дава „зрение на незрящите” (2 Кор. 4: 3 – 6); Бог дава даровете на вяра и покаяние (Деян. 11: 18; Фил. 1: 29). Човекът при обръщането си към Бога се покайва за греховете си (Мрк. 1: 15; Деян. 3: 19) и вярва в Господ Исус Христос (Йоан 3: 16; Римл. 3: 21 – 26). Библейското разбиране за обръщането ни към Бога твърди, че само Бог може да спасява и Той спасява отделни хора, като ги прави способни да откликнат на благовестието като се покаят от греховете си и повярват в Господ Исус Христос.

В Библията на много места се среща призивът за покаяние и вяра в Господ Исус Христос. Сам Той в Ев. според Марко 1: 15 заповядва това. На друго място Той казва, че ако някой не се роди отново, не може да види и да влезе в Божието царство ( Йоан 3: 1 – 8). През цялата книга Деяния, апостолите призовават хората да се покаят от греховете си и да повярват в Христос (Деян. 2: 38; 3: 19, 20; 10: 43; 13: 38, 39; 17: 30). В много от посланията се описва нашата нужда от покаяние и вяра в Господ Исус Христос, от една страна, и Божието свръхестествено дело за извършването на това, от друга (Римл. 6: 1 – 23; 1 Кор. 2: 14, 15; 2 Кор. 4: 3 – 6; Еф. 2: 1 – 10; 1 Сол. 1: 9, 10; 2 Тим. 2: 25, 26).

Правилното Библейско разбиране за обръщането ни към Бога е важно, защото: то определя как църквата и отделният християнин трябва да наставляват невярващите хора – те трябва да призовават нехристияните да се покайват от греховете си и да вярват в Господ Исус Христос. На второ място, то напомня на църквата, че тя трябва да се уповава на Бога във всичките си евангелизационни усилия, защото само Той може да даде духовен живот на мъртвите. На трето място, то учи църквата да поддържа ясно разграничение между себе си и света. Животът на членовете на църквата трябва да бъде белязан с плода на Духа. Учението на църквата трябва да посочва ясната граница и радикалност на покаянието и живота след това.

5. Евангелизирането

Определение: споделянето с невярващите на добрата вест за това какво е направил Господ Исус Христос, за да спаси грешниците. За целта трябва да се проповядва „целият Божи закон”, дори и трудната вест за Божия гняв срещу нашите грехове. Трябва да се набляга на нуждата от покаяние за греховете и упование в Господ Исус за прощението им. Това при всички случаи ще струва скъпо на човека, но в крайна сметка си струва да се вярва в Бога, защото Той и само Той ни казва истината за Себе Си и нас самите.

В Библията се срещат както примери на поучение относно евангелизирането (Мат. 28: 19, 20; Римл. 10: 14 – 17; 1 Петр. 3: 15, 16), така и евангелизационни проповеди (Деян. 2: 14 – 41; 3: 12 – 26; 13: 16 – 49; 17: 22 – 31). Нещо повече, всеки път, когато Писанието ни говори за благовестието, то ни и учи какво съдържа то и какво трябва да казваме на другите за него (виж Римл. 1 – 4; 1 Кор. 15: 1 – 4).

Правилното разбиране на благовестването е важно, защото то учи църквата как да евангелизира света. Небиблейското разбиране на благовестването кара църквата да не евангелизира, или да го прави по манипулативен начин, или да бъде ориентирана повече към резултатността, а не към вестта, която проповядва. От друга страна, правилното разбиране на благовестването дава ясно осъзнаване на мисията на църквата, която Бог й е поверил – да проповядва покаяние и вяра в Бога и да се моли на Господа да обърне хората към Себе Си.

6. Църковно членство

Определение: според Писанието църковното членство е посвещение, което се изисква от всеки християнин – да посещава, обича, служи и се подчинява на местна църква.

В Библията, през цялата старозаветна история, Бог прави ясна разлика между Неговия народ и света извън параметрите на Израил (Лев. 13: 46; Числа 5: 3; Втор. 7: 3). Господ Исус казва, че да влезе човек в Божието царство, означава да бъде вързан за църквата „на земята” (Мат. 16: 16 – 20; 18: 15 – 22). Къде виждаме църквата на земята – това е местната църква. Когато пише до една местна църква, тази в Коринт, апостол Павел говори за хора, които са вътре и хора, които са извън тази местна църква ( 1 Кор. 5: 12, 13). Нещо повече, църквата в Коринт явно е имала определен брой църковно членство, за да може Павел да говори за гласуване на мнозинството (2 Кор. 2: 6). Ние не срещаме само откъслечни примери, говорещи за църковното членство, но почти половината от новозаветните книги са писани до конкретни местни църкви, с конкретни препоръки, касаещи определени християни, членове на точно тези местни църкви.

Оттук следва заключението, че Библейското учение за църковното членство е важно за живота на всяка една местна църква, защото тя свидетелства за Бога в света. Тя показва Неговата святост. В нея нехристияните трябва да видят в живота на църковните членове промяната, да виждат, че Бог е свят и благодатен и че само Бог чрез благовестието може да променя човека напълно.

7. Църковна дисциплина

Определение: на практика (в широкия смисъл на това понятие), това е всяко нещо, което църквата прави, за да помогне на своите членове да се стремят към святост и да се борят с греха. Проповядването, поучението, молитвата, общото поклонение, отговорните взаимоотношения, ръководството на пастирите и стареите в църквата – всичко това е форма на църковна дисциплина. В по-тесния смисъл, църковната дисциплина е поправяне на греха в живота на тялото. Това може да включва крайната стъпка на отлъчване на християнин от църковно членство и недопускането му до Господната трапеза, поради нежелание за покаяние от сериозни прегрешения (Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13).

В Библията имаме конкретни заповеди да изключим от общението на местната църква членове, които не се покайват за греховете си в пасажи като: Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13; 2 Кор. 2: 6; 2 Сол. 3: 6 – 15. Новият завет говори в множество пасажи и за целенасочено формиране на дисциплина, чрез личен стремеж към святост и изграждането един друг във вяра (Еф. 4: 11 – 31; Фил. 2: 1 – 18).

Трябва да възприемаме дисциплината като пръчката до млада фиданка, която й помага да расте права, като помощните колела на велосипеда, като безкрайните часове репетиция с музикалния инструмент. Без дисциплина нито една църква няма да израства, така както Бог иска от нея. Чрез дисциплина ние, с Божията помощ, ще принасяме плодове на правдата (Евр. 12: 5 – 11).

8. Ученичество

Определение: Писанието ни учи, че истински живият духовно християнин е израстващ християнин (2 Петр. 1: 8 – 10). Писанието ни учи още, че ние израстваме не само чрез поучение и наставление, но и чрез подражаване (1 Кор. 4: 16; 11: 1). Така че църквата трябва да насърчава членовете си да растат в святост, но и да помагат и на другите да правят същото.

В Библията ап. Петър насърчава вярващите да растат в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос (2 Петр. 3: 18). Апостол Павел насърчава Ефесяните да израстват в святост, като говорят истината в любов един на друг (Еф. 4: 15 – нашият превод не е отразил правилно думата – не трябва да се превежда „действащи истинно в любов”, но „говорещи истинно в любов”). Много други пасажи в Писанието ни учат да подражаваме на водачите си в богоугоден живот (Фил 4: 9; Евр. 13: 7).

Ученичеството е важно, защото ние ще си останем несъвършени докато умрем. В тази битка с греха, ние имаме нужда от помощ и подкрепа от нашите братя и сестри. Ако църквата не възпитава ученичество и израстване във вярата или поучава тази материя погрешно, тя няма да израства и ще дава лошо свидетелство на света. Но ако го прави, ще расте здрава и жизнена.

9. Църковно ръководство.

Определение: Библията учи, че всяка местна църква трябва да се води от екип от благочестиви, квалифицирани мъже, които Писанието нарича пастири, презвитери, епископи, настойници, стареи и т. н.

Апостол Павел дава характеристиките на църковните водачи в 1 Тим. 3: 1 – 7 и Тит 1; 5 – 9. Други пасажи, които говорят за екипност в ръководенето на местната църква са: Деян. 14: 23; 20: 17; 1 Тим. 4: 14; 5: 17 и Яков 5: 14.

Бог е обдарил църквата си с пастири (презвитери), за да хранят Божието стадо с Божието слово (Йоан 21: 15 – 17); за да водят стадото (1 Тим. 4: 16; 1 Петр. 5: 3; Евр. 13: 7); да защитават овцете от лъжеучения и външни атаки (Деян. 20: 27 – 29; 2 Тим. 4: 3, 4; Тит 1: 9); като пазят църквата и себе си в святост и истина, чрез мъдростта на екипната работа ( Пртч. 11: 14; 24: 6).

Екипното църковно управление е важно, защото без водачи църквата е като стадо без овчари.

Тайнства в църквата.

Правилното разбиране и отслужване на тайнствата е също елемент и характеристика на здравата църква. Тайнствата са свят белег и печат на завета на благодатта. Протестантската църква, за разлика от римокатолическата и източноправославната, възприема само две тайнства – кръщението и Господната трапеза. Това е така, защото само тези двете са непосредствено заповядани от Господ Исус Христос. Те затвърждават вярата ни в Него и поставят граница между нас и света (Римл. 4: 11). Всяко тайнство съдържа в себе си връзка между белега и това, което изобразява.

Водното кръщение е тайнство, отредено като белег на завета на благодат и като тържествено приемане на вярващия във видимата църква на Христос. То трябва да се практикува до връщането на Господ Исус Христос (Римл. 4: 11; Гал. 3: 27 – 29). В Новия завет то замества обрязването като белег на завета (Деян. 7: 8; Римл. 4: 11, Кол. 2: 11). То може да се отслужва чрез поръсване, поливане или потапяне. Но в Името на Триединния Бог – Отец, Син и Святи Дух. Всеки един от начините на кръщение (поръсване, поливане, потапяне) е еднакво валиден пред Бога (Изх. 24: 6, 7; Левит 8: 30; Числа 19: 13, 20; Езекиил 36: 25, Деян. 2: 17, 18). Кръщават се както лично изповядалите и некръстени възрастни хора, така и невръстните деца на един или двама вярващи родители. Кръстените не се спасяват чрез кръщението, но биват въведени в благодатта на завета с Бога, завет, който бе отправен от Бога към Авраам и неговото потомство, затова се кръщават и невръстните деца (Битие 17: 7, 9 – 12; Деян. 2: 38, 39, 41, виж също Исая 44 3; 59: 21; 61: 9; 65: 24; Лука 18: 16 – 18; Деян 8: 12, 36 – 38; 9: 18; 10: 47, 48; 18: 8; 1 Кор. 1: 16; 7: 14; Кол. 2: 11, 12 и др.). Кръщението не е гаранция, че всички кръстени непременно ще са спасени (Деян. 8: 13, 18 – 23). Водното кръщение в Името на Троицата трябва да се изпълнява само веднъж, защото няма в кое друго Име да се извърши евентуалното повторно кръщение.

Господната трапеза е тайнство, свързано с тялото и кръвта на Господ Исус Христос, дадени за изкуплението ни от Божия гняв. То също трябва да бъде отслужвано до връщането на Господ Исус. За разлика от кръщението, то следва да се отслужва многократно и често, защото символизира възпоменаване на Господната жертва, а така също е и печат на получените благословения от вярващите и служи за заздравяване на вярата им. То е и залог за праведно взаимоотношение на вярващите с Бога и един с друг и е символ на бъдещия сватбен пир на Агнето (Мат. 26: 26 – 29; Лука 22: 15 – 20;1 Кор. 10: 16, 17; 11: 24 – 26; Откр. 21: 1 - 7).

При отслужването на Господната трапеза не става реално жертвоприношение. Божието присъствие е реално, но духовно (Лука 22: 19; 1 Кор. 11: 25). Не се наблюдава нито превръщане на елементите в тяло на Господ Исус Христос (трансубстанциация), нито само физическо присъствие на тялото на Господа в, над или под елементите (консубстанциация).

Отслужването на Господната трапеза става само когато и двата елемента присъстват.

В Господната трапеза не бива да участват хора, които не приемат и не вярват в Господ Исус Христос като техен Спасител и Господ, за да не навлекат на себе си осъждане (1 Кор. 11: 27 – 31).

Урок 4 от символа на вярата.

Четвърти урок: Вярвам в Святия Дух

Някои пасажи във връзка с този урок:

Битие 1 и 2 глави; Езекиил 37: 1 - 14

Псалм: 51; 139

Исая 61

Йоан 14: 15 – 31

Деяния 2: 1 – 41

Римл. 8: 1 – 17

1 Кор. 2: 6 – 16

Гал. 5: 13 - 26

Името на третото Лице на Троицата.

Въпреки че в Йоан 4: 24 ни се казва, че Бог е дух, когато се говори за Святия Дух, обикновено се разбира третото Лице на Троицата. В еврейския и гръцкия език термините са съответно – „руах а кодеш” и „хюгайос пнеуматос”. И двете наименования означават едно и също („Свят Дух”) и идват от корена на глагола „да вдъхна”. Той може да се преведе още и като „дъх” – Битие 2: 7; 6: 17; Езек. 37: 5, 6; или като „вятър” – Битие 8: 1; 3 Царе 19: 11; Йоан 3: 8. Старият завет използва думата „дух” без допълнителни квалификации или говори за Божия Дух, или за Господния Дух. Само в Пс. 51 и в Исая 63: 10, 11 се използва цялото име – Святия Дух. В Новия завет словосъчетанието Святия Дух се използва много по-често, когато се говори за третото Лице на Троицата. Интересен е фактът, че докато Старият завет говори за Святия Израилев по отношение на Бога (в Пс. 71: 22; 89: 18; Ис. 10: 20; 41: 14; 43: 3; 48: 17), Новият завет много рядко се отнася до Бога с прилагателното „свят”, но го използва често по отношение на Духа. Вероятно това се дължи на факта, че изключително в Духа и чрез Неговото освещаващо дело Бог се открива като Святият. Святият Дух е Този, Който влага в сърцето на вярващия Божието присъствие, отделя го за Бога и го очиства от греха.

Личността на Святия Дух.

Термините „Божия Дух” или „Святия Дух” не предполагат наличието на личностни характеристики, както терминът „Бог Син”. Така също Личността на Святия Дух не е така явно изявена, както тази на Сина. Като резултат от всичко това много пъти в историята на църквата е имало чести спекулации относно това дали Святият Дух е само сила (Йоан 3: 8; Евр. 1: 14) или е Личност. Този въпрос заслужава специално внимание.

В периода на Ранната църква Личността на Святия Дух е била отричана от монтанизма, арианството, савелианството, монархианството (ерес от II век) и от пневматомахианството (или „духоборците”). В по-голямата си част тези и други ереси учат, че там, където пасажите в Библията говорят за Личността на Святия Дух, се има предвид само персонификация, а не реална изява.

Някои доказателства за Личността на Святия Дух:

• Той има интелект: Познава и издирва Божиите дълбочини (1 Кор. 2: 10, 11); Той има ум и е описан като различен от другите две Лица на Троицата (Римл. 8: 26, 27); Той поучава вярващите (1 Кор. 2: 13). Ако Святият Дух познава, издирва, поучава и е различен от другите Лица, то Той трябва да е Личност.

• Той има емоции: Той скърби (Еф. 4: 30); Той обича (Римл. 15: 30). Щом може да скърби и да изразява чувства, значи е Личност.

• Той има воля: Разпределянето на духовните дарби е според волята на Духа (1 Кор. 12: 11); Святият Дух забрани на апостол Павел да проповядва в Азия (Деян. 16: 6 – 11). След като има власт да постъпва според убежденията Си и да забранява или позволява, то Той със сигурност е Личност.

Святия Дух извършва следните действия, присъщи на Личност:

• Той учи (Йоан 14: 26)

• Той свидетелства (Йоан 15: 26)

• Той убеждава (Йоан 16: 7, 8)

• Той новоражда (Йоан 3: 5 – 7)

• Той направлява и заповядва (Деян. 8: 29)

• Той извършва чудеса (Деян. 8: 39)

• Той призовава и изпраща в служение (Деян. 13: 2 – 4)

• Той се застъпва (Римл. 8: 26)

• Той направлява (Римл. 8: 14)

Той се проявява като Личност още и в следните взаимоотношения:

• На Него можеш да се подчиниш (Деян. 10: 19 – 21)

• Можеш да се опиташ да Го излъжеш (Деян. 5: 3)

• Можеш да се опиташ да Му се противопоставиш (Деян. 7: 51)

• Можеш да Го похулиш (Мат. 12: 31)

• Можеш да Го нараниш (Евр. 10: 29)

Святият Дух е обвързан във взаимоотношенията Си с другите Лица на Троицата (Мат. 28: 19, 20). Сам по себе си този факт говори за Личността на Святия Дух.

Той е не само Личност, но Той е и Бог.

Когато Анания и Сапфира излъгват за цената на продадената нива, апостол Петър казва на Анания: „…защо изпълни Сатана сърцето ти да излъжеш Святия Дух… не си излъгал човеци, но Бога” (Деян. 5: 3, 4). Това е ясно изявление, че да излъжеш Святия Дух е като да излъжеш Бога. Разбираме, че Святият Дух е Бог, защото Той притежава атрибутите или характеристиките на Бога. Например фактът, че Святият Дух е вездесъщ, се вижда в Псалм 139:7-8: “Къде да отида от Твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти.” В I Коринтяни 2:10, 11 виждаме друга характеристика на Святия Дух – всезнание: “Но на нас Бог откри това чрез Духа, понеже Духът изследва всичко, даже и Божиите дълбочини. Защото кой човек знае какво има в човека, освен духът на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има в Бога, освен Духът на Бога.”

Титли на Святия Дух:

• Господния Дух – 2 Кор. 3: 17, 18

• Дух на святост - Римл. 1: 4

• Дух на живот – Римл. 8: 2

• Святия Дух – Мат. 1: 20

• Духът на Всевишния – Лука 1: 35

Титли във връзка с Бог Отец:

• Божият Дух – Битие 1: 2; Матей 3: 16

• Духът на Господа – Лука 4: 18

• Духът на Живият Бог – 2 Кор. 3: 3

• Духът на Яхве – Съдии 3: 10

Титли по отношение на Сина

• Христовия Дух – Римл. 8: 9

• Духът на Исус Христос – Филипяни 1: 19

• Духът на Неговия Син – Гал. 4: 6; Римл. 8: 15, 16

Някои от делата на Святия Дух:

• Сътворяването на Вселената – Бит. 1: 2

• Вдъхновяването на Писанията – 2 Петр. 1: 21; 2 Тим. 3: 16

• Зачеването на Господ Исус Христос – Лука 1: 35

• Убеждаване за грях – Йоан 16: 7, 8

• Новораждане – Йоан 3: 5, 6; Тит 3: 5; 1 Петр. 1: 23

• Утеха – Йоан 14: 16

• Застъпване в молитва – Римл. 8: 26

• Освещение - 2 Сол. 2: 13

Подчинение на Святия Дух (това е условно понятие, поради факта, че и трите Лица в Троицата са равни):

• Святият Дух доброволно изпълнява волята на Отца и Сина, с цел постигането на Божия спасителен план (Йоан 14: 26).

Произхождане на Святия Дух:

• Определение: в Своето съществувание и вечност, Святият Дух е обвързан (свързан) с Отца и Сина и така Той излиза от тях, за да се яви в света (Йоан 15: 26; 16: 7).

• На събора в Толедо пред 589 г. делегатите добавят към Никео-цариградския символ на вярата (от 381 г. сл. Хр.) по отношение на произхождането на Святия Дух латинската фраза „fillioque”, която значи „и от Сина”:

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

„И в един Господ Исус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Святия Дух и дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Пилат Понтийски и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

И в Святия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда [и от Сина], Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

В една света, съборна и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин.”

• През 1054 г. поради продължителни несъгласия във връзка с тази добавка, Западната и Източната църква се разделят окончателно. Тогава настъпва т. нар. „голяма схизма”, която продължава и до днес.

Присъствието на Святия Дух у хората по време на старозаветния период:

• Въпреки някои традиционни схващания, че Святият Дух не е присъствал продължително време в сърцата на евреите, можем да проследим някои пасажи, като Неемия 9: 20, които говорят за това, че третото Лице на Троицата продължително време e пребивавало у целия народ.

• Има и някои на пръв поглед спорни случаи, в които като че ли Святият Дух напуска човека. Например Езекиил 2: 2 и 3: 24. Тук като че ли Святият Дух на два пъти влиза в Езекиил. Друг случай е този със Самсон в Съдии 13: 25 и 16: 20. Тук първият път Святият Дух влиза в Самсон и го изгражда за служение (продължително време), а после текстът казва, че Господ го е изоставил. Най-трудният за тълкуване е този случай със Саул от 1 Царе 10: 10 и 16: 14. Тук ясно се казва, че Святият Дух е заместен от зъл дух (пак от Господа??!!). Според мен старозаветните писатели са използвали похвати на речта, за да покажат специалното (силно) действие на Святия Дух в определени моменти (Езекиил и Неемия 9: 20). Дори и когато говорим за Самсон, ние сме склонни да го причислим към онези без Божия Дух, но авторът на Посланието към евреите го причислява към героите на вярата (Евреи 11: 32). Единствено когато Библията категорично заявява, че Бог е вложил в Саул „зъл” дух и можем да проследим после отношението на Писанието към него, можем да кажем, че Святият Дух не живее вече в този човек. Когато Святият Дух се оттегли от някого, той вече е мъртъв спрямо Бога. Затова в Пс. 51: 11 цар Давид не иска Бог да отнеме Духа Си от него.

Присъствието на Святия Дух у хората по време на новозаветния период:

• Той новоражда човека за Бога – Йоан 3: 3; 5: 8; Тит 3: 5

• Той идва да живее в човека в момента на повярването му - Гал. 3:2, когато, обединявайки се с Христос, приема в пълнота всички благодатни дарове и присъствието на цялото Божество – Йоан 14: 23; Тит 3: 5, 6. Следователно всеки вярващ преминава през различни духовни опитности в процеса на своето израстване и общуване с Бога, не съществува някаква специална втора или трета опитност, която да поставя вярващия на някакво ново различно равнище или да му дава ново положение пред Бога.

• Той присъства във всички вярващи – Йоан 7: 38, 39; 14: 16, 17; 1 Йоан 3: 24; 1 Кор. 6: 19, 20.

• Както в Стария завет – този, който няма Божия Дух, той не е Христов – Римл. 8: 9, 11, 14.

• Той е, Който ни води през освещението – Фил. 2: 12, 13. Освещението е продължаващото действие на Святия Дух, чрез което Той отделя вярващия за Бога, като морално го обновява и му позволява да достигне до реална вътрешна святост на характера. Освещаването е лично. Чрез него Святият Дух унищожава властта на греха в живота ни, като умъртвява (постепенно) страстите на плътското естество – Яков 1: 4; Кол. 3: 1 – 10; Евр. 12: 14.

• Вярващите са запечатани със Святия Дух, завинаги – Еф. 1: 13; 4: 30; Йоан 14: 16, 17, 23.

• В Еф. 4: 30 се казва, че грехът наранява Духа, но не Го прокужда от нас.

• Ние сме задължени да се изпълваме със Святия Дух – Еф. 5: 18 – 20.

По какво познаваме, че Духът живее в нас?

• Плодът на Духа – Гал 5: 22, 23 – това е единственият белег, който Бог ни е дал, за да познаем дали Святият Дух е в нас. ГИХ казва: „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 16 – 20). Всеки един вярващ трябва да притежава всички характеристики на плода (ед. ч.) на Духа. Животът на всеки един вярващ трябва да се характеризира с любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост и себеобуздание. Всеки един трябва да ги притежава, без изключение, и всички тези качества трябва да са у него, а не само някои. Те могат да са развити по различен начин на различен етап в живота му, но те трябва да присъстват.

• Дарбите на Духа – на четири места в Новия завет се говори за дарбите на Святия Дух в живота на вярващия – Римл. 12: 3 – 8; 1 Кор. 12 – 14; Еф. 4: 10 - 16; 1 Петр. 4: 7 - 11.

  • Святият Дух дава на всеки вярващ духовни дарби, както Му е угодно – 1 Кор. 12: 11.

  • Те са с цел служение в църквата, за общото израстване на всички – 1 Кор. 12: 7

  • Пълнотата на дарбите принадлежи на Христовата църква, а не на отделен вярващ.

  • От вярващия се очаква да търси и копнее за дарбите, но не и да търси една конкретна дарба от Святия Дух, Който дава даровете Си, както Той иска – 1 Петр. 4: 11; Римл. 12: 6 – 8; 1 Кор. 12: 7, 11; Еф. 4: 11- 13.

  • Всички дарби са еднакво духовни и еднакво ценни, имат само различна функция – 1 Кор. 14: 1 – 5.

  • Упражняването на която и да е от дарбите повече от друга не е белег за духовност. Само плодът на Духа е единствения белег на Божието присъствие в живота на християнина и израз на зрялост и свят живот. – Гал. 5: 22, 23.

А какво да кажем за кръщението със Святия Дух?

„Кръщение” означава някой да бъде напоен, или измит, или очистен, или отделен. То е печат, че някой е приет във видимото общение с Бога, както обрязването в Стария завет. В тази връзка кръщението със Святия Дух настъпва в момента на новорождението и повярването, в момента на запечатването с Духа - Еф. 1: 13; 4: 30; Йоан 14: 16, 17, 23; 2 Сол. 2: 13; Римл. 8: 9 - 11.

Заключение:

Святият Дух присъства у всеки вярващ и му дава реално водителство за Божията воля чрез съвестта, Писанията, вътрешния глас, съвета и примера на по-зрели вярващи – 1 Йоан 2: 27.

Съвестта е нещо реално в нас, но не е безпогрешното ни ръководство. Само Божието Слово е вечното и съвършено ръководство за праведност и познаване на Божията воля. Молитвата е другото средство, което ни е дадено за общуване, търсене и преклонение на и пред Бога. Бог очаква от нас да имаме всекидневно общуване с Него чрез Словото и молитва. Общото поклонение в църквата е също благодатно средство за нашето ходене с Бога и с Неговия Дух. Ние сме приканени да се покланяме на Бога с дух и истина – Йоан 4: 24; 1 Сол. 5: 17 – 19.

Урок 3 от символа на вярата.

3-ти урок

„Пострадал при Пилат Понтийски, бил разпнат на кръст, и бил погребан, Който е слязъл в ада и в третия ден е възкръснал от мъртвите, Който се е възнесъл на небесата и е седнал отдясно на Бога Отца, Всемогъщия, Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.”

Втор. 18: 15 - 19

Осия 1 глава; 2: 14 – 23; 3 глава; 14 глава – относно изкуплението и Божията любов.

Мат. 27 (1, 2; 32 – 60)

1 Кор. 15: 1 – 11

Деян. 1: 9 – 11

1 Петр. 3: 15 – 22 (за по-голяма яснота виж 1 Петр. 1: 10 – 12)

1 Сол. 5: 1 – 11

2 Сол. 2 глава

Привет на всички!

Продължаваме с изучаването на Апостолския символ на вярата. Днес ще си поговорим за страданието, смъртта, възкресението, възнесението и второто идване на нашия Господ.

Не знам дали сте обръщали внимание, но и тримата евангелисти са отделили голяма част от Евангелията си, за да опишат последните дни и часове на Христос. Това е така, защото изкупителното дело на нашия Господ е на първо място в съзнанието и творчеството на апостолите и на ранната църква. Дори и изповедта ясно ни подсказва за важността на изкуплението чрез Христа, като не ни споменава почти нищо за призива към Христос, за кръщението Му, за избора на учениците, за чудесата и т. н., но от фразата „роден от дева Мария”, ни препраща направо към „пострадал при Пилат Понтийски”. Не че изповедта счита, че тези други моменти от живота на Исус не са важни, но наблегът е върху изкупителното Му дело. Той, според предвечния план на Бога, се е родил на тази земя, за да даде живота Си в откуп за мнозина.

Нека сега да разгледаме изкупителното страдание на ГИХ.

Защо е необходимо да се описват страданията и последните дни на Спасителя толкова подробно? Защо с такъв образен език?

Това е толкова важно, за да ни покаже какво заслужават нашите грехове. Ние гледаме на днешните страдания и се питаме: „Как е възможно Бог да допуска подобна болка?” Но когато гледаме на кръста, трябва да осъзнаваме, че ГИХ се остави да пострада, защото иначе ние трябваше да понесем тази болка и смърт. Това заслужават нашите грехове и престъпления в Божиите очи. Ето защо, когато говорихме за вярата, започнахме с факта, че ние сме мъртви спрямо Бога. Мъртви в греховете и престъпленията си (Еф. 2: 1). Той пострада за нас, за да не бъдем ние окончателно убити и завинаги осъдени заради греха си. „Взе на себе Си греховете на мнозина”, казва пророк Исая (Ис. 53: 12) „и ходатайства за престъпниците”.

Изкупителното страдание на ГИХ е важно и по една друга причина. То ни кара да си задаваме въпроса „Защо?”. Да търсим смисъла му. Библията дава отговор на тези питания. Кръстът на Христос е Божият лек за това, което, както вече казахме, ние заслужаваме.

Два основни термина използва богословието, за да дефинира делото на ГИХ на кръста. Това са умилостивение и изкупление.

Умилостивението е свързано преди всичко с жертвоприношението и онова, което ГИХ извърши на кръста по отношение на Бога. Изкуплението от друга страна е онова, което Той извърши във връзка с нас – хората.

Умилостивението е свързано с умилостивяването на някого, който е гневен. Ако Бог не се гневи на греха, то тогава не би следвало и няма да има нужда от умилостивителното дело на ГИХ на кръста. Тук някои съвременни богослови спират своите разсъждения. Те казват, че биха разбрали концепцията за езическите божества, които са капризни и често се гневят и имат нужда от умилостивяване. Но не могат да разберат на първо място как така Бог се гневи въобще и после как се гневи към греха. Те биха казали още, че умилостивението не е нищо друго освен покриването на нашата вина пред Божиите очи (C. H. Dodd). Вярвам, че сте чували подобни твърдения. По този начин обаче умилостивителното дело на ГИХ се насочва към хората, а не към Бога.

Разбира се ние се съгласяваме, че Бог не е капризен както езическите божества, но като четем Библията, можем да видим пасажи, говорещи за Божията святост и Неговия справедлив гняв спрямо греха. Поради тази причина Той каза на Адам и Ева, че ако не Го послушат, непременно ще умрат. Той, както казва текстът, поругаем не бива и е страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог (Евр. 10: 31). Неговият гняв не е причинен от каприз, но от святостта Му, която е част от Неговия характер. Както вече споменахме, Той не може да се променя. Не може да прави компромиси със Себе Си и Своята святост. Затова естествено се гневи срещу греха. И гневът му не може да бъде умилостивен, освен ако не бъде спазен законът и грешникът или някой вместо него да плати с живота си за греха.

Умилостивението е много ясно показано чрез старозаветните жертвени правила. Грехът заслужава смърт, както казахме. Но Бог в Своята милост е постановил, че човек може все пак да подходи към Него, ако някой заместник умре вместо него. Така отделният евреин е насърчен да принася жертва за греховете си (животно, което да убива вместо себе си). Веднъж в годината еврейските семейства трябва да консумират жертвеното пасхално агне. Веднъж в годината Първосвещеникът може да влезе в Светая Светих от името на народа, за да принесе кръвта на жертвено животно за умилостивение на Божия гняв към целия народ. За ГИХ се казва с думите на Йоан Кръстител, че Той е „Божият [жертвен] агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1: 29).

Както можете да видите, имаме тук една прогресия: една жертва за отделния човек, една жертва за семейството, една жертва за народа, една жертва за света. Жертвената система е много строга и много ясна. Тя цели не да ни обърка, а да ни помогне да разберем, че се нуждаем от заместител – иначе трябва ние да умрем.

Имаме четири основни новозаветни пасажа в подкрепа на идеята за умилостивителната жертва на ГИХ и те са: Римл. 3: 23 – 26; Евреи 2: 17; 1 Йоан 2: 1, 2; 4: 10.

Библията ясно учи, че нашата крайна дестинация би била само и единствено смъртта, освен ако не е умилостивителното дело на ГИХ, Който поради Божията любов дойде и стана Агнец Божий, за сме ние живи чрез Него сега.

Въпроси дотук?

От друга страна, изкуплението касае делото на Христос към нас хората. Тази дума идва от гръцки и означава „да откупиш затворник (или роб), с цел да го освободиш”. В старозаветния закон има едно правило на сродника-откупител, записано в Лев. 25: 47 – 55 (главата, която постановява закона за Юбилейната година). Има и думи, които се отнасят до плащане на цена за първороден, който иначе би принадлежал на Господа (Изх. 13: 11 – 14; Числа 18: 15, 16). Откупна цена се плаща и когато някой прояви неумишлено насилие спрямо друг. Когато волът на някого прободе друг човек (не смъртоносно), се заплаща определена цена (Изх. 21: 28 – 32). Всички тези термини показват, че в древен Израил откупните практики са били сред обичайните моменти от социално-битовия контекст на обществото.

В Новия завет има също подобни алюзии, които сочат към делото на изкуплението на ГИХ. Ключов пасаж е Матей 20: 28. Тит 2: 14 е друг един пасаж, който рисува делото на ГИХ в светлината на изкуплението. Разбира се с неподправената си прямота 1 Петр. 1: 18, 19 като че ли най-ясно разкрива изкупителната роля на Христос.

Когато говорим за това, че ние сме изкупени роби и цената, с която сме изкупени, е за да ни направи свободни, това не означава, че сме свободни, за да живеем както си искаме или да правим каквото си искаме (Гал. 5: 1). Ние сме изкупени и свободни за един специален вид свобода. Апостол Павел пише: „Вие не сте свои си, защото сте били купени с цена. Затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии.” (1 Кор. 6: 19, 20). Ние сме изкупени, за да служим на Бога и да прославяме Бога. Ние сме изкупени, за да се върнем в първоначалното състояние на творението и да сме отново свободни да се разхождаме с Бога при вечерния ветрец и да Му служим, като Му носим слава с телата и душите си. В интерес на истината, това и само това е истинската свобода.

Имате ли въпроси дотук?

След това изповедта казва, че ГИХ е бил разпнат, умрял и е бил погребан…

С твърдението, че нашият Спасител е бил разпнат на кръст, ни се напомня, че кръстните страдания и въобще повесването на кръст са едни от най-позорните методи на римляните да убият някого. Да се изпълни смъртната присъда чрез разпятие е символ на това, че осъденият е сред най-презрените от обществото и най-вероятно не е „гражданин на Рим”. Римляните, осъдени на смърт, са били обикновено обезглавявани, за да се скъси агонията и да се прояви милосърдие към поданика на империята.

Поради тази причина и Бог избра Господ Исус да пострада по такъв начин. Защото чрез разпятието Той стана презрян, отхвърлен, анатема, напълно понасящ Божия гняв, за да можем ние да бъдем приобщени към Неговото царство. Там, на кръста, Бог гледаше на Исус като на бунтовник, носител на греха, заслужаващ гнева на Бога, защото Той беше там вместо нас. Библията и изповедта на вярата наблягат и на историчността на момента – при управлението на Пилат Понтийски, за да ни покажат реалността на нашето изкупление. Знаейки, че Той е бил там на кръста, ние със сигурност знаем, че сме изкупени завинаги от гнева на Бога, че Той е умилостивен за нашите грехове и сме свободни да Му бъдем деца и да Му служим с обич.

След това се казва, че ГИХ е умрял и е бил погребан. С това ни се показва за сетен път, че нашия Спасител не е изфабрикувал Своята смърт. Не е измислил Своето страдание. Смъртта Му е ясно засвидетелствана на страниците на Библията, погребението му само добавя истинност на тази реалност.

Защо е важно всичко това?

Библията казва, че заплатата на греха е смърт (Римл. 6: 23). За може да бъде платена цената на нашето изкупление и Бог да бъде умилостивен, ГИХ трябваше напълно и изцяло да понесе смърт.

След това ни се казва (за по-силно разяснение), че Той беше и погребан. Той бе погребан от Йосиф от Ариматея. Гроб, който той беше приготвил за себе си. Не е ли уникално да прочетем този факт – тялото на ГИХ бе положено в гроб, изкопан за този, който го погреба. Не е ли и с нас така? Не е ли Той положен в гроба вместо мен и теб. Не е ли Той там в моя и твоя гроб? А след това, когато възкръсна, Той показа, че всеки, който е в този гроб, също ще възкръсне за нов и вечен живот.

А сега бих искал да коментираме един много спорен момент от изповедта, а именно, че ГИХ е слязъл в ада.

Какво мислите, бил ли е ГИХ в ада и какво се има предвид въобще като се използват тези думи?

Ефес. 4: 7 – 10; Римл. 10: 6, 7…

1 Петр. 3: 15 – 22 (за по-голяма яснота виж 1 Петр. 1: 10 – 12), също Римл. 10: 6, 7 може много добре да изтълкува този пасаж.

Чрез въплъщението ГИХ напусна най-висшата сфера на небесата и Божието присъствие, за да слезе до най-нисшите части на света – земята… за да влезе в гроба – метафора, която всеки един човек разбира и подразбира като слизане едва ли не в ада. Смъртта е толкова грозна, че за всеки един се отъждествява с най-неприятното място за човека – ада.

Въпроси дотук?

След това изповедта на вярата казва, че ГИХ е възкръснал на третия ден от смъртта. Нека да прочетем 1 Кор. 15: 1 – 11.

ГИХ умря и беше погребан в петък преди да залезе слънцето – „около шестия час” – Лука 23: 44, 54 (първи ден), престоя през цялата събота (втори ден) и възкръсна в неделя рано сутринта – Лука 24: 1 (трети ден).

Нека да се опитаме да възстановим разказа за възкресението. Мария Магдалина, Йоанна и Мария, майката на Яков, първи виждат празния гроб. След това Петър отива и вижда гроба празен и саваните да лежат самостоятелно, като че ли непобутнати, стоящи така, както е било повито тялото. После същия ден Той се явява на двамата по пътя за Емаус, след това се явява на Петър, след това и на другите ученици (без Тома) вечерта в неделя. Следващата неделя Той се явява отново на учениците – сега заедно с Тома. В текста, който прочетохме, Христос се явява след няколко дни и на 500 души наведнъж. Павел твърди, че ГИХ се е явил и на Яков, брата Господен. След няколко седмици Лука ни казва, че Той се е явил отново на учениците си във Витания и след като им е дал последни инструкции, се е възнесъл. Това идва да ни покаже, че възкресението е исторически факт, който доказано е видян и е можело да бъде потвърден от около 500 – 520 души, които са били свидетели на написването на Евангелията и са могли веднага да възразят, ако нещо в текста не е било вярно. Да не споменаваме гробовете и възкръсналите хора по онова време, факт сам по себе си достатъчно знаменателен и чуден.

Възкресението е реален факт, в който ние спокойно можем да вярваме без да се притесняваме от различните опити той да бъде подменен.

Защо е важно това, че ГИХ е възкръснал?

То потвърждава Неговата Божественост.

То потвърждава, че всичко, което Той е казал, е истина. То потвърждава и Неговото учение.

Потвърждава, че спасителното дело е завършено.

Говори за това, че ГИХ е жив и сега.

Казва, че Той е първия плод, след Него всички, които вярват в Него, ще Го последват и ще получат и те възкресението на собствените си тела. – 1 Кор. 15: 12 - 28

Изповедта продължава, че Той се е възнесъл от дясно на Бог Отец, откъдето ще дойде да съди живите и мъртвите. В Деян. 1: 9 – 11 и в 1 Сол. 5: 1 – 11; 2 Сол. 2 глава се говори за тези истини.

Прочети Деян. 1: 9 – 11

Какво прави сега ГИХ отдясно на Бог Отец?

1 Кор. 15: 25 – царува, докато подчини всичко под Себе Си.

Кога ще настъпи пришествието на нашия Господ? Колко пъти ще дойде Той още? (прочети 1 Сол. 5: 1 – 11 и 2 Сол. 2 глава).

Три различни възгледи за края на света (Откр. 20 глава):

Премилениализъм: Първо идване на Христос -- ерата на Църквата (сега) -- Голямата скръб -- Второ идване на Христос -- връзване на Сатана -- възкресение на вярващите (само) -- 1000 години царуване на Христос сред вярващите -- възкресение на невярващите -- освобождаване на Сатана -- последната битка -- Съд -- Ново небе и нова земя. (При това често се вярва, че при 1000-годишното царуване на Христос съжителстват смъртни и безсмъртни хора)

Постмилениализъм: Първо идване на Христос -- връзване на Сатана -- Ерата на Църквата (+ или =) хилядолетното царуване на Христос (Великото поръчение е успешно) -- Второ идване на Христос -- възкресение от мъртвите, Съд, Ново небе и нова земя.

Амилениализъм: Много подобно като последоварелност на постмилениализма, но определящата разлика е, че царуването на Христос се разглежда като една духовна реалност, установена след Неговото първо идване и не е задължително обвързана с видимо и прогресивно реализиране (на тази реалност) на земята преди Неговото второ идване.