Урок 6 от символа на вярата.

Шести урок: Вярвам в прощението на греховете, във възкресението на мъртвите и във вечния живот.

Библейски пасажи за размисъл:

Прощение: Пс. 32; Пс. 51; Пс. 103; Ис. 43; 44; Ер. 31; Мат. 26: 17 – 30 (особено ст. 28); Марко 11: 22 – 26;

Възкресение: Мат. 22: 22 – 31; Йоан 11 глава; Деяния 4: 32 – 35; 1 Петр. 1 глава; 1 Кор. 15 глава; Фил. 3: 1 – 14; Откр. 20 глава.

Вечен живот: Дан. 12: 1 – 3; Мат. 19: 16 – 30; Йоан 3 глава; 6 глава; Йоан 10: 28; 17: 1 – 10; Римл. 6: 22, 23; 8 глава; Откр. 21: 1 – 4.

Скъпи приятели,

Ние сме на последната права от нашите разсъждения върху Апостолския символ на вярата. Днес ще си поговорим за прощаването на греховете, за възкресението от мъртвите и за вечния живот. Ще се опитаме да видим какво означава да си простен, оправдан от Бога. Какви са следствията от този акт? И къде ще ни отведе той?

1. Прощаването на греховете.

Когато си мислим за прошката и за прощението, ние често възприемаме тези понятия за даденост. Но нека ви предизвикам от самото начало да мислите върху прощението като нещо много важно и не винаги толкова лесно осъществимо (дори и от общочовешка гледна точка).

Помислете си само: Вашето дете е било зверски изнасилено и убито. „Героят” получава двадесет години затвор. Там, както се пее в песента, „попада на хора и става човек”. Господ Исус го намира и докосва сърцето му. За добро поведение го пускат след десет години. След излизането от затвора той идва в църквата и сяда до вас. Искрено моли за прошка. Ще му я дадете ли и колко дълго ще се борите в себе си, ако се решите да му простите? Знам, че ние сме длъжни да прощаваме и съм сигурен, че всеки искрен християнин ще прости дори и това, но все пак… също съм сигурен, че борба ще има и тя няма да бъде лека.

ЗАЩО тогава Бог прощава на нас и „когато бяхме грешни, Христос умря за нас” (Римл. 5: 8)? Лесно ли е на Бог да прости? Днес хората казват, че на Бог това Му е работата – да прощава. Но дали е така? Истината е, че на Бог не е лесно да прости. Истината е, че Той трябваше да пожертва Сина Си, за да ни прости. Тази жертва не беше просто поредното решение на Бога, за да излезе някак от ситуацията. Това е законово (юридическо) решение, защото нашето престъпление е нарушаване на заповед на Господаря на света. Заповедта беше една (да не се яде от дървото за познаването на доброто и злото) и наказанието за нарушаването й бе също едно – смърт. Затова, за да избави човека от кръста, Бог прати Богочовека на кръста.

Когато говорим за прощението на греховете в богословието, ние използваме юридически термини, защото казусът е съдебен. В систематичното богословие терминът за прощението на греховете е „оправдание”. Това е Библейски термин. В Стария завет той идва от еврейската дума „хицдик” и се превежда „да оправдая” или „юридически да обявя, че положението на някого е в съответствие с изискванията на закона” (Изх. 23: 7; Втор. 25: 1; Прит. 17; 15; Ис. 5: 23). Смисълът тук е не да направя някого свят и безгрешен (морална категория), но да променя състоянието му, така че той да бъде възприеман праведен според закона (юридическа категория) – Ис. 53: 11; Дан 12: 3.

Новият завет потвърждава тази концепция с гръцката дума „дикайос” – ‘праведност’. Тук отново идеята е, че положението на човека е в пълен синхрон със заповедите на закона (Мат. 12: 37; Лука 7: 29; Деян. 13: 39; Римл. 5: 1, 9; 8: 30 – 33; 1 Кор. 6: 11; Гал. 2: 16; 3: 11) и затова той е жив, праведен. Отново – категорията е чисто юридическа и не касае морални стойности.

Оправданието може да стане основно по два начина. Единият – като се вземе предвид състоянието на праведния. Но проблемът тук е,че няма нито един човек, който е праведен, всички са грешни (Йов 4: 17; Пс. 14: 1 – 3; 53: 1 -3; Екл. 7: 20; Римл. 3: 10). Другият начин е, ако някой с праведно естество се съгласи да поеме вината върху себе си и така да оневини виновния, като му даде своята юридическа праведност. Тази втора категория е основна, когато говорим за Библейското понятие оправдание и прощение на греховете и цялата жертвена система на Стария завет е базирана на нея. Т. е. от гледна точка на Закона тя е напълно допустима и реална. За да се изпълни обаче, трябва да се намери праведник без недостатък, без грях.

Бог прощава греховете не защото това Му е работата, нито защото ние сме добри, святи, честни, праведни. Поради Своята воля и милост ТОЙ решава да поеме вината върху Себе Си и да умре на кръста вместо грешника. Като че ли и няма друг изход. Бог знае, че ние нямаме шанс да се спасим без Неговата саможертва. Имало е една заповед и тя е била нарушена. Има едно наказание и то трябва да бъде наложено на нарушителя. Освен ако стандартите на Божията святост бъдат покрити, или Някой, Който може да покрие тези стандарти, да бъде пожертван вместо виновника.

Какво става по време на оправданието?

Първо, по време на оправданието безгрешният Господ Исус Христос дава живота Си вместо нашия (Римл. 5: 8). Това трябва да стане, защото прощението на греховете е необходимото условие за пълното оправдаване на грешника (Пс. 32: 1; Ис. 43:25; 44: 22; Ер. 31: 34; Римл. 4: 5 – 8; 5: 18, 19; Гал. 2: 17).

Саможертвата на нашия Господ донася оневиняването на греховете ни. Тъй като Той е Божия Син и спасението ни е замислено преди създаването на световете (Еф. 1: 1 – 6), то прошката и оправданието касаят греховете ни извън време и пространство – в минало, настояще и бъдеще. Отнасят се и до пълно премахване на вината и заслуженото наказание на онези, които повярват в Личността и делото на Спасителя. От пасажи като: Римл. 5: 21; 8: 1; 32 – 34; Евр. 10: 14; Пс. 103: 12; Ис. 44: 22 можем да видим и да се уверим, че никой не може да повдигне обвинение срещу оправдания от Бога човек.

На второ място, по време на оправданието и с нас се случват някои неща. Вярващите ставаме осиновени Божии деца, а Той – наш Отец. Тук трябва да помним, че сме Божии деца по осиновяване, а не по право, или по естество, защото никой не осиновява своите собствени деца.

Осиновяването е отново юридически акт, при който Бог поставя някого, който не е от Неговото семейство, в статут на син и дъщеря без обаче да променя вътрешното състояние на човека (както никой осиновител не променя вътрешния живот на осиновеното дете). Вътрешното състояние на човека се променят по време на новорождението и освещението, които следват осиновяването. В Ев. според Йоан 1: 12 се казва, че:

„12 …на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; „

Думата „право” тук („ексусиан едокен” на гръцки) се превежда като „законовото право” да станат Божии чада – това е осиновяването. В стих 13-ти се казва:

„13 които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога”.

Тези, които са осиновени, са и новородени – тук става вече дума за моралното право за синовство, поради новораждащата сила на Бога в нас. Още по-ясна е тази последователност в Гал. 4: 4 - 6:

„4 а когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, 5 за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. 6 И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!”.

Понеже вярващите са вече осиновени, Бог легално (законно) може да изпрати Святия Дух да ги и новороди, за да могат да Го наричат Татко. Затова се казва, че не поради наши заслуги сме християни, защото не по заслуги сме оправдани и осиновени. Това е акт само и единствено на Божията милост и благодат.

На трето място, по време на оправданието ние получаваме правото и на вечен живот. Когато грешникът е осиновен, на него му се дават правата да бъде наследник на Бога и сънаследник с Господ Исус Христос (Римл. 8: 17). Преди всичко, това означава грешникът да има възможност да бъде наследник на благословенията на спасението, първото от които е Светият Дух и новото раждане (Гал. 3: 14; 4: 6). Във и със Светия Дух вярващият получава и всички Христови дарове. Това наследство по естествен начин включва и вечните благословения на бъдещия живот. Чуйте какво казва за бъдещата слава апостол Павел в Римл. 8: 17:

„17 И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога, и сънаследници с Христа, та, ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него”.

Това бъдещо прославяне следва временните страдания на земния живот и касае бъдещото време на благословение заедно с Бога. По нататък апостолът пише:

„23 …ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч, изкупването на нашето тяло”.

Тук изкуплението на телата ни също принадлежи на бъдещото наследство. Както Христовото тяло и нашето ще бъде прославено, защото ще бъде изкупено.

В края на тази осма глава, в пасажа известен като „ordo salutis” или „редът на спасение”, ни се казва (ст. 29, 30):

„29 Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя; 30 а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави”.

Тук виждаме, че прославянето е пряко следствие на оправданието от Господа. Оправдани чрез вяра (Римл. 3: 25, 28, 30; 5: 1; Гал. 2: 16; Фил. 3: 9), грешниците стават наследници и на вечния живот.

Човек трябва да премине през оправданието, през прощението на греховете, защото, както казва апостол Павел, без този юридически акт: „…заплатата за греха е смърт” (Римл. 6: 23). Ако проследим непосредствения контекст в този пасаж, ще видим следното:

„22 Но сега като се освободихте от греха, и станахте слуги на Бога, имате за плод това, че отивате към святост, на която истината е вечен живот. 23 Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ”.

Крайната заплата за греха е смърт. Незаслуженият дар на Бога е вечен живот. Както вечният живот продължава вечно, така и смъртта също продължава вечно. Така временната полза от греха води към едно – вечна смърт. Наследството от оправданието е също вечно по своята същност, но се нарича живот.

2. Вечен живот.

Ако трябва да дадем определение на понятието вечен живот, можем да кажем много неща. Като например: „краят на вярата”; „крайната цел на християнската надежда”; „вечно, непрекъснато, ненарушимо единение с Бога”; „завинаги с Господа в бъдещия свят” и т. н. Всички тези определения ще бъдат верни. Най – вярното определение дава сам Господ Исус в Йоан 17: 3:

„А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил”.

Аз бих искал да разгледаме вечния живот (като Богопознание) на три етапа: вечен живот тук на земята, вечен живот в небето и вечен живот в идещия свят.

Вечен живот на земята: В 1 Йоан 5: 10 – 12 се казва:

„10 Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва Бога, направил Го е лъжец, защото не е повярвал свидетелството, което Бог е свидетелствувал за Сина Си. 11 И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. 12 Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот”.

Тук ни се казва, че всеки, който вярва в свидетелството, че Бог е изпратил Господ Исус за нашето изкупление и спасение, има вечен живот още от тук, от този грешен свят. Тази е и причината християнинът да е вече с променен статут и да е преминал от смърт в живот сега (Йоан 5: 24). Смъртта вече не държи в ръцете си живота на вярващия. Християнинът притежава живота, който Господ Исус доби чрез възкресението Си.

Въпреки това всеки знае, че няма човек на земята, пък бил той и вярващ, който не умира. За тази „аномалия” пише и сам апостол Павел в 2 Кор. 1: 8 – 10:

„8 Защото желаем да знаете, братя, за скръбта, която ни сполетя в Азия, че се отеготихме чрезмерно вън от силата си, така щото отчаяхме се дори за живота си; 9 даже ние сами счетохме, че бяхме приели смъртна присъда в себе си, - за да не уповаваме на себе си, но на Бога, Който възкресява мъртвите. 10 И Той ни избави от толкоз близка смърт, и още избавя, и надяваме се на Него, че пак ще ни избави”.

Толкова е близка смъртта дори до вярващия! Но това състояние ни доближава до Бога всеки ден, твърди апостолът. Няма грешник, който да не понесе наказанието за греха си (Римл. 6: 23). Но този, който вярва в Бога, ще бъде възкресен, както и Господ Исус не остана в гроба.

Обещанието за притежаването на вечен живот е потвърдено у нас чрез Святия Дух, Който ни е запечатал и ни притежава. Той е гарантът за това, което ни е дадено, но което още не виждаме ясно (1 Петр. 1: 3 – 5; 2 Кор. 21, 22; Еф. 1: 13, 14). Обещанието ще бъде изпълнено на края при възкресението от мъртвите (1 Кор. 15: 20 – 22, 53 – 55).

Вечен живот на „небето”: Този втори етап говори за нашето състояние между смъртта и възкресението на тялото. Въпреки че нямаме точни препратки кога настъпва той и къде е това „на небето”, на нас ни е казано, че между смъртта и възкресението ни духът ни ще бъде при Бога. Еклисиаст говори така (12: 5 – 7):

„Защото човек отива във вечния си дом, И жалеещите обикалят улиците, -
6 Преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша, Или се строши стомната при извора, Или се счупи колелото над кладенеца, 7 И се върне пръстта в земята както е била, И духът се върне при Бога, Който го е дал”.

В обобщение целият Псалом 146 ни казва, че сме длъжни да хвалим Бога за Неговите дарове, защото въпреки че духът на човека излиза и тялото му се връща в земята, То Бог трябва да бъде прославен, защото царува до века и Неговото име е из род в род, т. е. Той е вечният, а не ние.

В Новият завет също ни се казва, че духът отива в Божието присъствие и е в пълно съзнание за това, което става с него. „Днес ще бъдеш с Мене в рая”, звучат добре познатите думи на Исус към разбойника на кръста в Лука 23: 43. Във 2 Кор. 2: 2 – 4 раят е отъждествен с небето – самото Божие присъствие. Така разбойникът от кръста ще бъде в самото присъствие на Бога в небето. В Откр. 6: 9 – 11 се казва, че душите на онези, които са били заклани за Божието слово, се намират под олтара – в присъствието на Бога. А Откр. 7: 9 – 17 е най-красивата картина на светиите, следващи Господ Исус в тронната зала на Бога, облечени в бели дрехи и носещи палмови клонки.

Писанието също така говори за вярващите, които са починали, като за спящи. Въпреки че телата им са положени в гроба, те не са умрели, но спят. Тази метафора не означава, че вярващите заспиват вместо да умрат (Откр. 4: 4, 9 – 11; 5: 8 – 10)¹, но прави разлика между крайната присъда на невярващия (смъртта) и спокойното преминаване на християнина от този свят към идния – като съня. Когато говори за дъщерята на Яир и Лазар, Господ Исус казва, че те спят (Мат. 9: 18 – 26; Йоан 11 гл.).

Вечен живот в идния свят: В този последен етап се наблюдава състоянието на вярващия след възкресението от мъртвите и след последния съд. След прогласяването на Божията присъда вечният живот на вярващия продължава безкрайно.

За да го проследим обаче, ще трябва да спрем вниманието си върху следващото заявление на Апостолския символ:

3. Възкресението на мъртвите.

Когато говорим за възкресението на мъртвите и за възкресението въобще, ние трябва да знаем Кой е авторът на това събитие. Кой ще бъде отговорен за този акт? В какъв смисъл и неправедните ще възкръснат в скончанието на времената? В какви тела ще бъдем тогава?

Но преди да отговорим на всичко това, трябва да кажем, че възкресение за нас със сигурност ще има. Надеждата за бъдещ живот е нещо реално. Тя не е просто измислица. За нея апостол Павел говори в 1 Кор. 15:

„12 Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? 13 Ако няма възкресение на мъртвите, то нито Христос е бил възкресен; 14 и ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. 15 При това, ние се намираме и лъжесвидетели Божии; защото свидетелствувахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват; 16 защото, ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен; 17 и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. 18 Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали.
19 Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. 20 Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите. 21 Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. 22 Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. 23 Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после, при пришествието на Христа, тия, които са Негови. 24 Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила”.

Комунизмът ни учеше, че всичко свършва до гроба, но Библията ни казва, че има надежда и след това. Фактът, че ние умираме, защото сме грешни, не отменя надеждата ни за бъдещо възкресение. Не я отменя, защото сам Господ Исус Христос възкръсна от мъртвите и така, както вярваме в Него и в Неговото възкресение, така следва да сме убедени и в нашето.

Още в Стария завет ние срещаме препратки, говорещи за възкресението от мъртвите. В Ис. 26: 19 се казва:

„19 Твоите умрели ще оживеят; Моите мъртви тела ще възкръснат. Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта, Защото росата Ти е като росата по тревите, И земята ще предаде мъртвите”.

А Пророк Даниил в 12 глава, стих 2 пише:

„2 И множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение”.

Страдалецът Йов твърди (19: 25 – 27):

„25 Защото зная, че е жив Изкупителят ми, И че в последно време ще застане на земята; 26 И, като изтлее след кожата ми това тяло, Пак вън от плътта си ще видя Бога: 27 Когото сам аз ще видя, И очите ми ще гледат, и то не като чужденец. За тая гледка дробовете ми се топят дълбоко в мене”.

А в Новия завет става още по-ясно не само, че ще има възкресение на телата ни, но и Кой ще е Авторът на това възкресение. Той ни учи, че Триединният Бог е Автор на възкресението.

В Мат. 22: 29, 30 се казва:

„29 А Исус в отговор им рече: Заблуждавате се, като не знаете писанията нито Божията сила. 30 Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, но са като [Божии] ангели на небето”.

Тук се подчертава силата на Бог Отец във възкресението на хората. Апостол Павел също описва тези, които не се уповават в себе си, но в Бога, Който възкресява мъртвите (2 Кор. 1: 9).

В други пасажи възкресението се приписва на делото и Личността на Господ Исус Христос. В Йоан 5 глава (ст. 21, 25, 28, 29) Божият Син заедно с Бог Отец е Този, Който вика мъртвите от гробовете:

„21 Понеже както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява, тия които иска… 25 Истина, истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят… 28 Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, 29 и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане”.

В Посланието към Римляните 8: 11 апостол Павел пише:

„11 И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас”.

Тук виждаме, че Святият Дух също е участник във възкресението, и нещо повече, и Той като част от Троицата е възкресил Христос от мъртвите. Следователно Писанието ни учи, че Авторът на нашето възкресение е Бог Отец, Син и Святи Дух.

Естеството на възкресените ни тела.

Следва сега да се запитаме: Какво точно ще бъде възкресявано? Какво ще е естеството на телата ни тогава?

Според думите на апостол Павел в Посланието му до филипяните (3: 20, 21), нашите тела ще съответстват на тялото на нашия Господ:

„20 Защото нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа, 21 Който ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, по упражнението на силата Си да покори и всичко на Себе Си”.

Ако проследим евангелския разказ за възкресението, ще видим, че в празния гроб на Христос не е намерено тялото, което е погребано преди това. Чуйте какво пише евангелист Матей (28: 6, виж също и Марко 16: 6; Лука 24: 3, 6; Йоан 20: 1 - 10):

„6 Няма Го тук; защото възкръсна, както и рече: дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ”.

Това е същото тяло, което е висяло на кръста. Сега то е възкресено и прославено. Ние разбираме, че е прославено, защото то не се подчинява на физичните закони и може да преминава през пространства, недостижими за обикновените ни смъртни тела – Йоан 20: 19, 20:

„19 А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, гдето бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред, и каза им: Мир вам! 20 И като рече това, показа им ръцете и ребрата Си. И зарадваха се учениците като видяха Господа”.

По него личат още белезите от гвоздеите, по него личат още раните от камшика, но това е и прославено тяло, тялото на Извършителя на изкуплението ни. Когато учениците по пътя за Емаус се съмняват и се страхуват да не би да виждат дух, Господ Исус ги мъмри с думите (Лука 24: 38 – 43):

„38 И Той им рече: Защо се смущавате? и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви? 39 Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият; попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам. 40 И като рече това, показа им ръцете и нозете Си. 41 Но понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той рече: Имате ли тук нещо за ядене? 42 И дадоха Му част от печена риба [и меден сок]. 43 И взе та яде пред тях”.

Така, от една страна, Той може да преминава през заключени врати, а от друга – може да се храни и има месо и кости по Себе Си и не е дух и тялото Му не е духовно. Също така с това тяло Господ Исус можеше да напуска земната атмосфера и да се възнесе, за да седне отдясно на Бога Отца (Деян. 1: 8, 9):

„8 Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята. 9 И като изрече това, и те Го гледаха, Той се възнесе, и облак Го прие от погледа им”.

Що се отнася до нашите тела, има много текстове в Писанието, но като че ли най-ясният пасаж се намира в 1 Кор. 15: 35 – 49:

„35 Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? 36 Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. 37 И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; 38 но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. 39 Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. 40 Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. 41 Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка.
42 Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; 43 сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; 44 сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. 45 Така е и писано: Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух. 46 Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. 47 Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето. 48 Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. 49 И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния”.

Няколко интересни метафори откриваме тук. На първо място, нашите тела се сравняват със семето, което е посято, за да даде плод. Казва се, че семето умира, за да порасне растението, но това растение, което е на семето, а не някакво друго. С други думи нашите прославени тела ще бъдат от човешко естество, а не от животинско. Телата ни ще бъдат и неодушевени. Тук наблюдаваме пряка връзка между погребаното тяло (семето) и прославеното тяло (поникналото растение).

Втората група метафори прави разлика между земните и небесни тела и между одушевените и духовните тела. Аз мисля, че тези двете могат да бъдат поставени в една група, защото сравнението, което правят, е като че ли взаимно заменяемо. Както земните тела се равняват на одушевените, така и небесните (прославени) тела могат да се нарекат духовни. Но само с духовните, трансформирани тела може да се влезе в Божието присъствие, защото при Него не може да присъства нищо тленно и грешно.

Третият контраст, който прави апостол Павел, е между първия и последния Адам. Според него първият е земният Адам, който е подвластен на греха и смъртта. А последният е небесният Адам, Който не идва от пръстта и не е подчинен на тление. От това следва, че има и два типа хора – тези, които са под благословението на оправданието и спасението и тези, на които предстои вечното осъждение.

Така апостол Павел ни учи, че при последната тръба ще има възкресение – на праведни и на неправедни. Едните ще възкръснат, за да получат присъдата на Божия гняв за това, че не са повярвали Благата вест (Йоан 3: 36), а другите (вярващите) ще възкръснат, за да бъдат оправдани (чрез промяната на телата им) и да са вечно с Този, Когото са обичали през живота си.

Накрая няколко общи въпроси за размисъл:

Ще простите ли на убиеца на детето ви, който се е покаял и станал вярващ? Защо?

Има ли вечен живот тук на земята? В Какво се изразява той?

Вярвате ли във възкресението на мъртвите? В какви тела ще възкръснат онези, които не са повярвали в Господ Исус Христос?

Какво мислите, къде трябва да се намират гробищата в едно населено място? Защо?

Смятате ли, че трябва да погребваме вярващите си близки, или може да кремираме телата им? Защо?

1 Тук те са в пълно съзнание.