Урок 5 от символа на вярата.

Пети урок: Вярвам в светата вселенска Църква и в общението на светиите

Някои пасажи за размисъл:

Бит. 12: 1 – 3; 15: 4 – 6; 17: 1 - 7

Втор. 4: 9, 10; 7: 1 - 11

Мат. 16: 13 – 20; 18: 15 - 22

Деян. 7: 20 – 40 (ст. 38)

Ефес. 1: 15 – 23; 2: 11 – 22

Кол. 1: 15 – 23

1 Йоан 3: 11 – 24

Римл. 12: 9 – 21

1 Кор. 12: 12 - 31

Традиционно се счита, че църквата започва своето съществувание на деня на Петдесетница в Деяния на апостолите, втора глава. Дали е така обаче? И да, и не. Да, защото там се излива Святият Дух на всички вярващи по особено значим начин и много хора се покайват и стават членове на Божието семейство. Да, защото оттам започва да се проповядва масово Името на Господ Исус Христос като единствения път за спасение и прощение на греховете. Не, защото взаимоотношенията на Бог с хората не започват в Деяния, втора глава. Той има „вземане – даване” с човеците още от Адам и Ева и техните праведни потомци от рода на Сим. Разбира се, ние знаем за принасяне на жертви на Бога и от Каин и Авел и от Ной и семейството му, но истински организиран народ на Бога срещаме тогава, когато Той призовава Авраам да стане баща на много голяма общност, която ще принадлежи на Всевишния. И точно тук се ражда църквата – Божият народ.

В Стария завет, когато се говори за Божия народ, се използват две думи в словосъчетание – „кахал едкхах” – което се превежда обикновено, като „събранието на обществото”. Думата „кахал” идва от глагола „да извикам”, „да призова”, а думата „едкхах” значи „да посоча”, „да определя”. Така съчетанието говори за група призовани хора, които са събрани на определено място (Изх. 12: 6; Числа 14: 5; Йеремия 26: 17).

В Новия завет, когато се говори за църквата на Бога, за Божия народ, то също се използват преводните изрази на горепосочените старозаветни понятия – „еклесия” – „призован от” и „сюнагогео” – „да дойда, да се събера на едно място с някой друг”. Така и в Новия завет термините се запазват същите, както в Стария завет (Мат. 16: 18; 18: 17; Деян. 7: 38; Откр. 2: 9; 3: 9). И тук църква означава призовани хора, събрани заедно пред Бога на едно място (Деян 5: 11; 11: 26; 1 Кор. 11: 18; 14: 19, 28, 35; Римл. 16: 4 и др.). Понякога се говори за домашна църква или събрание от вярващи в дома на някой. Изглежда, че по времето на апостолите са се срещали по-богати хора, които са имали в домовете си специални зали за Богопоклонение (Римл. 16: 23; 1 Кор. 16: 19; Кол. 4: 15; Филимон 2). Понякога се използва думата църква в единствено число, за да се опише група от църкви в дадени области – Деян. 9: 31. Дали тук става въпрос за организирана структура (или онова, което ние бихме нарекли деноминация) не е ясно, а и е твърде рано за живота на новозаветната църква това да се случи. Думата църква се използва и в общ смисъл, за да се подчертае вселенския характер на Тялото Христово – 1 Кор. 10: 32; 11: 22; 12: 28; Еф. 4: 11 – 16. Не на последно място думата църква се използва и да обрисува верните вярващи, независимо дали са на небето или на земята и независимо дали се говори за минал или настоящ период – Еф. 1: 22; 3: 10, 21; 5: 23 – 25, 27, 32; Кол. 1: 18, 24.

Библейски метафори за църквата:

„Тяло Христово” – някои считат, че това понятие напълно обрисува вселенския характер на църквата, но това далеч не е така. Тази метафора се прилага не само за вселенската църква, както е в Ефес. 1: 23; Кол. 1: 18, но също към местна църква – 1 Кор. 12: 27. Тя ни показва единството на църквата независимо дали е местна или вселенска и особено факта, че това единство е подобно на организъм, който е в жизненоважни взаимоотношения с Главата си – Сам Христос.

„Невяста Христова” – в последната книга от Библията църквата е обрисувана като царицата, съпруга на Агнето. Тя ще съуправлява заедно с Него и всичко ще се покорява на Христос и Неговото управление заедно с невястата - Откр. 21, 22глави.

„Горният Йерусалим, небесния Йерусалим или новият Йерусалим” – и трите метафорични форми се срещат в Новия завет (Гал. 4: 26; Евр. 12: 22; Откр. 21: 2, 9, 10). Преди идването на Христос Йерусалим е бил мястото, където е обитавал Бог между херувимите в Светая Светих. Там, в този град, людете са можели да се срещат с Бога и да му принасят поклонение. Тази символика е придадена на църквата сега.

„Божий храм или храм на Святия Дух” – църквата в Коринт е наречена „храм на Бога”, в който обитава Святият Дух (1 Кор. 3: 16). В Ефес. 2: 21, 22 се казва, че църквата е „свят храм на Господа” и се изгражда „заедно в Духа за Божие обиталище” (виж също и 1 Петр. 2: 5). Тук се подчертава идеалният характер на църквата и се говори в бъдеще време за нея.

„Стълб и опора на истината” – (1 Тим. 3: 15) представена ни е отново вселенската църква, като пазителка на истината срещу враговете на Божието царство.

Обобщителни изводи: Църквата Христова е призована лично от Бога и съществува, за да изявява Божието царство на земята. Тя е една, съставена от всички спасени хора – в миналото, настоящето и бъдещето, навсякъде по лицето на земята. Църквата не е сградата. Глава и Управител на църквата в сам Господ Исус Христос, защото Той единствен може да бъде Господар на съвестта, личността и душата на човека – Кол. 1: 18.

Невидима и видима

Христовата църква е от една страна невидима, всемирна църква. Това означава (както вече казахме), че тя се състои от всички спасени през вековете на човешката история. От спасените от Израил в миналото, от спасените от Израил днес. От спасените от езичниците в миналото, от спасените от езичниците днес. Само Бог знае кои са членовете на невидимата църква.

Тя от друга страна е и видима църква. Видимата църква е също вселенска и се състои от тези, които изповядват вяра в Господ Исус Христос и техните деца. Неразделна част от живота на видимата църква е събирането на светиите за усъвършенстване във вярата и духовния живот. Така също характерно е активното участие на вярващия в определена местна църква – 1 Кор. 1: 2; 12: 12, 25, 27.

Свята и апостолска

Църквата е свята институция поради връзката си с Господ Исус Христос. Не навсякъде тя е едновременно чиста и свята. Но в съответствие с чистотата на проповядваните учения, на правилното отслужване на тайнствата, на общото поклонение, на единството и моралното поведение на членовете й на някои места тя е по-малко или повече чиста и свята. Бог винаги ще има Своя църква на земята, която ще Му се покланя според волята Му – Еф. 5: 25 – 27; Кол. 3: 1 – 12.

Тя е и апостолска църква, защото е основана на проповедта и служението на апостолите и на крайъгълния камък Христос – Еф. 2: 20 – 22.

Дотук всичко изглежда идеално, нали? Ако Библейското определение за църква е толкова ясно, защо има много и различни църкви?

Притеснява ли ви фактът, че има много църкви? Как отговаряте на хора, които ви питат: Защо сте толкова много и сте толкова различни?

А дали има истинска църква? Трябва ли да търсим такава или пък да се стремим нашата да стане такава, или понятието истинска църква е разтегливо?

Белезите на истинската църква:

1. Тълкувателно (обяснително) проповядване.

Определение: чрез този метод се взема основната тема от един пасаж на Писанието, прави се основна тема на проповедта, от която се изважда съвременното приложение на Библейския текст.

Библейска подкрепа: според Писанието Бог извършва онова, което иска да направи основно чрез говорене – Бит. 1: 3; Ис. 55: 10, 11; Йоан 1: 1 – 5; Деян. 12: 24. Ако проповедникът на Писанието иска да проповядва по Божията воля, трябва да предава на църквата онова, което Бог казва.

Библията има много примери за този начин на поучение и проповядване. Левитите поучаваха закона (Втор. 33: 10). Ездра и левитите прочитаха от Закона и тълкуваха значението му на народа (Неем. 8: 8). Господ Исус Христос разясняваше на фарисеите закона според същността му, а не според техните правила и употреби (Мат. 19: 3 – 12; Марко 10: 2 - 12). Апостолите също разясняваха Писанието и призоваваха народа да се покае за греховете си ( Деян. 2: 14- 41; 13: 16 – 47).

Обяснителното проповядване е важно, защото само Божието слово е онова, което убеждава, изобличава, изгражда и освещава Божия народ (Йоан 17: 17; 1 Петр. 1: 23; 1 Сол. 2: 13; 2 Тим. 3: 16, 17; Евр. 4: 12). Всяко проповядване, което прави основната тема на пасажа, основна тема и на проповедта, оставя Бог и Словото Му (а не проповедникът) да говорят на църквата.

2. Библейски основано богословие.

Определение: Библейското богословие е здравата, правилната доктрина, основана на Писанието. Това е моделът, при който текстът говори на вярващия, текстът говори на пастира, текстъта говори на църквата, а не обратното. Това е моделът, при който текстът е водещ при вземането на решенията, а не стратегията или съвременните обстоятелства в обществото.

Библейска подкрепа: В цялата Библия правилното учение за Бога и човека е в основата на всичко. В Новия завет послания като тези на апостол Павел към Римляните и до Ефесяните са богато наситени с доктринални позиции (Римл. 1 – 11; Еф. 1 – 3). Авторите на Новия завет често заявяват, че здравото учение (здравата доктрина) е в основата на здравата църква и на здравословния духовен живот на вярващия (2 Йоан 1 – 6; 1 Тим. 1: 5; Тит 2: 1 – 10).

Библейски основаното богословие е важно за: евангелизирането на невярващите – благовестието е доктрина, затова винаги трябва да знаем в какво вярваме и защо вярваме в това, в което вярваме. Важно е за ученичеството. Господ Исус казва: „Освети ги чрез истината. Твоето слово е истина.” (Йоан 17: 17). Християните живеят и израстват в светлината на истината – т. е. на здравото учение. Важно е също за единството в църквата. Единственото истинско единение е единството в истината (Йоан 10 – 11; 1 Йоан 1: 1 – 4). Важно е и за поклонението. Да се покланяш на Бога означава да изявяваш Неговото превъзходство (1 Петр. 2: 9, 10) и да Го възхваляваш за това, което е Той (Пс. 29: 2). Истинското поклонение е отклик на правилното, здравото, Библейски основаното богословие.

3. Съсредоточеност в благовестието.

Определение: благовестието се състои в следното – Святият и единствен Бог ни е създал по своя образ и подобие, за да Го познаваме, обичаме и прославяме (Бит. 1: 26 – 28). Но ние съгрешихме и се отделихме от Него (Бит. 3; Римл. 3: 23). Поради Своята любов Бог стана човек в Исус, живя съвършен живот, умря на кръста за нас и по този начин изпълни закона в Себе Си и понесе греха на тези, които ще се обърнат с вяра в Него (Йоан 1: 14; Римл. 3: 21 – 26; 5: 12 – 21; Евр. 7: 26). Той бе възкресен от смъртта, като по този начин Бог Отец показа, че е приел жертвата на Христос и святият Му гняв не е вече върху нас (Деян. 2: 24; Римл. 4: 25). Сега Бог заповядва да се покаем от греховете си и да се надяваме само на Христос за прощението им (Йоан 1: 12; Деян. 17: 30). Ако се покаем за греховете си и се доверим на Господ Исус Христос, ние сме простени и сме родени за нов и вечен живот с Бога (Йоан 3: 16). Бог събира своя народ измежду онези, които се доверяват на Христа като на Господ и Спасител (Мат. 16: 15 – 19; Еф. 2: 11 – 19).

В Библията пространствено ни се казва, че е важно да разбираме правилно благовестието. В Посл. към Римл. 1 – 4 глави и в 1 Кор. 15: 1 – 4 обстоятелствено ни е обяснена важността на благовестието като част от нашия църковен и християнски живот. А е важно, защото само благовестието е Божия сила за спасение на вярващите в Него и е единственият начин да се помирим със Святия Бог (Римл. 1: 16, 17). Всичко в църквата произтича от правилното ни разбиране на благовестието – проповядването ни, поклонението ни, съветването, дисциплината, евангелизирането… всичко.

4. Покаянието (обръщането към Бога)

Определение: Библейското разбиране за обръщането ни към Бога е правилното схващане на това, което Бог прави, и това, което правят хората в този процес. Бог дава живот на мъртвите (Еф.2: 5); Бог дава „зрение на незрящите” (2 Кор. 4: 3 – 6); Бог дава даровете на вяра и покаяние (Деян. 11: 18; Фил. 1: 29). Човекът при обръщането си към Бога се покайва за греховете си (Мрк. 1: 15; Деян. 3: 19) и вярва в Господ Исус Христос (Йоан 3: 16; Римл. 3: 21 – 26). Библейското разбиране за обръщането ни към Бога твърди, че само Бог може да спасява и Той спасява отделни хора, като ги прави способни да откликнат на благовестието като се покаят от греховете си и повярват в Господ Исус Христос.

В Библията на много места се среща призивът за покаяние и вяра в Господ Исус Христос. Сам Той в Ев. според Марко 1: 15 заповядва това. На друго място Той казва, че ако някой не се роди отново, не може да види и да влезе в Божието царство ( Йоан 3: 1 – 8). През цялата книга Деяния, апостолите призовават хората да се покаят от греховете си и да повярват в Христос (Деян. 2: 38; 3: 19, 20; 10: 43; 13: 38, 39; 17: 30). В много от посланията се описва нашата нужда от покаяние и вяра в Господ Исус Христос, от една страна, и Божието свръхестествено дело за извършването на това, от друга (Римл. 6: 1 – 23; 1 Кор. 2: 14, 15; 2 Кор. 4: 3 – 6; Еф. 2: 1 – 10; 1 Сол. 1: 9, 10; 2 Тим. 2: 25, 26).

Правилното Библейско разбиране за обръщането ни към Бога е важно, защото: то определя как църквата и отделният християнин трябва да наставляват невярващите хора – те трябва да призовават нехристияните да се покайват от греховете си и да вярват в Господ Исус Христос. На второ място, то напомня на църквата, че тя трябва да се уповава на Бога във всичките си евангелизационни усилия, защото само Той може да даде духовен живот на мъртвите. На трето място, то учи църквата да поддържа ясно разграничение между себе си и света. Животът на членовете на църквата трябва да бъде белязан с плода на Духа. Учението на църквата трябва да посочва ясната граница и радикалност на покаянието и живота след това.

5. Евангелизирането

Определение: споделянето с невярващите на добрата вест за това какво е направил Господ Исус Христос, за да спаси грешниците. За целта трябва да се проповядва „целият Божи закон”, дори и трудната вест за Божия гняв срещу нашите грехове. Трябва да се набляга на нуждата от покаяние за греховете и упование в Господ Исус за прощението им. Това при всички случаи ще струва скъпо на човека, но в крайна сметка си струва да се вярва в Бога, защото Той и само Той ни казва истината за Себе Си и нас самите.

В Библията се срещат както примери на поучение относно евангелизирането (Мат. 28: 19, 20; Римл. 10: 14 – 17; 1 Петр. 3: 15, 16), така и евангелизационни проповеди (Деян. 2: 14 – 41; 3: 12 – 26; 13: 16 – 49; 17: 22 – 31). Нещо повече, всеки път, когато Писанието ни говори за благовестието, то ни и учи какво съдържа то и какво трябва да казваме на другите за него (виж Римл. 1 – 4; 1 Кор. 15: 1 – 4).

Правилното разбиране на благовестването е важно, защото то учи църквата как да евангелизира света. Небиблейското разбиране на благовестването кара църквата да не евангелизира, или да го прави по манипулативен начин, или да бъде ориентирана повече към резултатността, а не към вестта, която проповядва. От друга страна, правилното разбиране на благовестването дава ясно осъзнаване на мисията на църквата, която Бог й е поверил – да проповядва покаяние и вяра в Бога и да се моли на Господа да обърне хората към Себе Си.

6. Църковно членство

Определение: според Писанието църковното членство е посвещение, което се изисква от всеки християнин – да посещава, обича, служи и се подчинява на местна църква.

В Библията, през цялата старозаветна история, Бог прави ясна разлика между Неговия народ и света извън параметрите на Израил (Лев. 13: 46; Числа 5: 3; Втор. 7: 3). Господ Исус казва, че да влезе човек в Божието царство, означава да бъде вързан за църквата „на земята” (Мат. 16: 16 – 20; 18: 15 – 22). Къде виждаме църквата на земята – това е местната църква. Когато пише до една местна църква, тази в Коринт, апостол Павел говори за хора, които са вътре и хора, които са извън тази местна църква ( 1 Кор. 5: 12, 13). Нещо повече, църквата в Коринт явно е имала определен брой църковно членство, за да може Павел да говори за гласуване на мнозинството (2 Кор. 2: 6). Ние не срещаме само откъслечни примери, говорещи за църковното членство, но почти половината от новозаветните книги са писани до конкретни местни църкви, с конкретни препоръки, касаещи определени християни, членове на точно тези местни църкви.

Оттук следва заключението, че Библейското учение за църковното членство е важно за живота на всяка една местна църква, защото тя свидетелства за Бога в света. Тя показва Неговата святост. В нея нехристияните трябва да видят в живота на църковните членове промяната, да виждат, че Бог е свят и благодатен и че само Бог чрез благовестието може да променя човека напълно.

7. Църковна дисциплина

Определение: на практика (в широкия смисъл на това понятие), това е всяко нещо, което църквата прави, за да помогне на своите членове да се стремят към святост и да се борят с греха. Проповядването, поучението, молитвата, общото поклонение, отговорните взаимоотношения, ръководството на пастирите и стареите в църквата – всичко това е форма на църковна дисциплина. В по-тесния смисъл, църковната дисциплина е поправяне на греха в живота на тялото. Това може да включва крайната стъпка на отлъчване на християнин от църковно членство и недопускането му до Господната трапеза, поради нежелание за покаяние от сериозни прегрешения (Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13).

В Библията имаме конкретни заповеди да изключим от общението на местната църква членове, които не се покайват за греховете си в пасажи като: Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13; 2 Кор. 2: 6; 2 Сол. 3: 6 – 15. Новият завет говори в множество пасажи и за целенасочено формиране на дисциплина, чрез личен стремеж към святост и изграждането един друг във вяра (Еф. 4: 11 – 31; Фил. 2: 1 – 18).

Трябва да възприемаме дисциплината като пръчката до млада фиданка, която й помага да расте права, като помощните колела на велосипеда, като безкрайните часове репетиция с музикалния инструмент. Без дисциплина нито една църква няма да израства, така както Бог иска от нея. Чрез дисциплина ние, с Божията помощ, ще принасяме плодове на правдата (Евр. 12: 5 – 11).

8. Ученичество

Определение: Писанието ни учи, че истински живият духовно християнин е израстващ християнин (2 Петр. 1: 8 – 10). Писанието ни учи още, че ние израстваме не само чрез поучение и наставление, но и чрез подражаване (1 Кор. 4: 16; 11: 1). Така че църквата трябва да насърчава членовете си да растат в святост, но и да помагат и на другите да правят същото.

В Библията ап. Петър насърчава вярващите да растат в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос (2 Петр. 3: 18). Апостол Павел насърчава Ефесяните да израстват в святост, като говорят истината в любов един на друг (Еф. 4: 15 – нашият превод не е отразил правилно думата – не трябва да се превежда „действащи истинно в любов”, но „говорещи истинно в любов”). Много други пасажи в Писанието ни учат да подражаваме на водачите си в богоугоден живот (Фил 4: 9; Евр. 13: 7).

Ученичеството е важно, защото ние ще си останем несъвършени докато умрем. В тази битка с греха, ние имаме нужда от помощ и подкрепа от нашите братя и сестри. Ако църквата не възпитава ученичество и израстване във вярата или поучава тази материя погрешно, тя няма да израства и ще дава лошо свидетелство на света. Но ако го прави, ще расте здрава и жизнена.

9. Църковно ръководство.

Определение: Библията учи, че всяка местна църква трябва да се води от екип от благочестиви, квалифицирани мъже, които Писанието нарича пастири, презвитери, епископи, настойници, стареи и т. н.

Апостол Павел дава характеристиките на църковните водачи в 1 Тим. 3: 1 – 7 и Тит 1; 5 – 9. Други пасажи, които говорят за екипност в ръководенето на местната църква са: Деян. 14: 23; 20: 17; 1 Тим. 4: 14; 5: 17 и Яков 5: 14.

Бог е обдарил църквата си с пастири (презвитери), за да хранят Божието стадо с Божието слово (Йоан 21: 15 – 17); за да водят стадото (1 Тим. 4: 16; 1 Петр. 5: 3; Евр. 13: 7); да защитават овцете от лъжеучения и външни атаки (Деян. 20: 27 – 29; 2 Тим. 4: 3, 4; Тит 1: 9); като пазят църквата и себе си в святост и истина, чрез мъдростта на екипната работа ( Пртч. 11: 14; 24: 6).

Екипното църковно управление е важно, защото без водачи църквата е като стадо без овчари.

Тайнства в църквата.

Правилното разбиране и отслужване на тайнствата е също елемент и характеристика на здравата църква. Тайнствата са свят белег и печат на завета на благодатта. Протестантската църква, за разлика от римокатолическата и източноправославната, възприема само две тайнства – кръщението и Господната трапеза. Това е така, защото само тези двете са непосредствено заповядани от Господ Исус Христос. Те затвърждават вярата ни в Него и поставят граница между нас и света (Римл. 4: 11). Всяко тайнство съдържа в себе си връзка между белега и това, което изобразява.

Водното кръщение е тайнство, отредено като белег на завета на благодат и като тържествено приемане на вярващия във видимата църква на Христос. То трябва да се практикува до връщането на Господ Исус Христос (Римл. 4: 11; Гал. 3: 27 – 29). В Новия завет то замества обрязването като белег на завета (Деян. 7: 8; Римл. 4: 11, Кол. 2: 11). То може да се отслужва чрез поръсване, поливане или потапяне. Но в Името на Триединния Бог – Отец, Син и Святи Дух. Всеки един от начините на кръщение (поръсване, поливане, потапяне) е еднакво валиден пред Бога (Изх. 24: 6, 7; Левит 8: 30; Числа 19: 13, 20; Езекиил 36: 25, Деян. 2: 17, 18). Кръщават се както лично изповядалите и некръстени възрастни хора, така и невръстните деца на един или двама вярващи родители. Кръстените не се спасяват чрез кръщението, но биват въведени в благодатта на завета с Бога, завет, който бе отправен от Бога към Авраам и неговото потомство, затова се кръщават и невръстните деца (Битие 17: 7, 9 – 12; Деян. 2: 38, 39, 41, виж също Исая 44 3; 59: 21; 61: 9; 65: 24; Лука 18: 16 – 18; Деян 8: 12, 36 – 38; 9: 18; 10: 47, 48; 18: 8; 1 Кор. 1: 16; 7: 14; Кол. 2: 11, 12 и др.). Кръщението не е гаранция, че всички кръстени непременно ще са спасени (Деян. 8: 13, 18 – 23). Водното кръщение в Името на Троицата трябва да се изпълнява само веднъж, защото няма в кое друго Име да се извърши евентуалното повторно кръщение.

Господната трапеза е тайнство, свързано с тялото и кръвта на Господ Исус Христос, дадени за изкуплението ни от Божия гняв. То също трябва да бъде отслужвано до връщането на Господ Исус. За разлика от кръщението, то следва да се отслужва многократно и често, защото символизира възпоменаване на Господната жертва, а така също е и печат на получените благословения от вярващите и служи за заздравяване на вярата им. То е и залог за праведно взаимоотношение на вярващите с Бога и един с друг и е символ на бъдещия сватбен пир на Агнето (Мат. 26: 26 – 29; Лука 22: 15 – 20;1 Кор. 10: 16, 17; 11: 24 – 26; Откр. 21: 1 - 7).

При отслужването на Господната трапеза не става реално жертвоприношение. Божието присъствие е реално, но духовно (Лука 22: 19; 1 Кор. 11: 25). Не се наблюдава нито превръщане на елементите в тяло на Господ Исус Христос (трансубстанциация), нито само физическо присъствие на тялото на Господа в, над или под елементите (консубстанциация).

Отслужването на Господната трапеза става само когато и двата елемента присъстват.

В Господната трапеза не бива да участват хора, които не приемат и не вярват в Господ Исус Христос като техен Спасител и Господ, за да не навлекат на себе си осъждане (1 Кор. 11: 27 – 31).