Урок 6 от символа на вярата.

Шести урок: Вярвам в прощението на греховете, във възкресението на мъртвите и във вечния живот.

Библейски пасажи за размисъл:

Прощение: Пс. 32; Пс. 51; Пс. 103; Ис. 43; 44; Ер. 31; Мат. 26: 17 – 30 (особено ст. 28); Марко 11: 22 – 26;

Възкресение: Мат. 22: 22 – 31; Йоан 11 глава; Деяния 4: 32 – 35; 1 Петр. 1 глава; 1 Кор. 15 глава; Фил. 3: 1 – 14; Откр. 20 глава.

Вечен живот: Дан. 12: 1 – 3; Мат. 19: 16 – 30; Йоан 3 глава; 6 глава; Йоан 10: 28; 17: 1 – 10; Римл. 6: 22, 23; 8 глава; Откр. 21: 1 – 4.

Скъпи приятели,

Ние сме на последната права от нашите разсъждения върху Апостолския символ на вярата. Днес ще си поговорим за прощаването на греховете, за възкресението от мъртвите и за вечния живот. Ще се опитаме да видим какво означава да си простен, оправдан от Бога. Какви са следствията от този акт? И къде ще ни отведе той?

1. Прощаването на греховете.

Когато си мислим за прошката и за прощението, ние често възприемаме тези понятия за даденост. Но нека ви предизвикам от самото начало да мислите върху прощението като нещо много важно и не винаги толкова лесно осъществимо (дори и от общочовешка гледна точка).

Помислете си само: Вашето дете е било зверски изнасилено и убито. „Героят” получава двадесет години затвор. Там, както се пее в песента, „попада на хора и става човек”. Господ Исус го намира и докосва сърцето му. За добро поведение го пускат след десет години. След излизането от затвора той идва в църквата и сяда до вас. Искрено моли за прошка. Ще му я дадете ли и колко дълго ще се борите в себе си, ако се решите да му простите? Знам, че ние сме длъжни да прощаваме и съм сигурен, че всеки искрен християнин ще прости дори и това, но все пак… също съм сигурен, че борба ще има и тя няма да бъде лека.

ЗАЩО тогава Бог прощава на нас и „когато бяхме грешни, Христос умря за нас” (Римл. 5: 8)? Лесно ли е на Бог да прости? Днес хората казват, че на Бог това Му е работата – да прощава. Но дали е така? Истината е, че на Бог не е лесно да прости. Истината е, че Той трябваше да пожертва Сина Си, за да ни прости. Тази жертва не беше просто поредното решение на Бога, за да излезе някак от ситуацията. Това е законово (юридическо) решение, защото нашето престъпление е нарушаване на заповед на Господаря на света. Заповедта беше една (да не се яде от дървото за познаването на доброто и злото) и наказанието за нарушаването й бе също едно – смърт. Затова, за да избави човека от кръста, Бог прати Богочовека на кръста.

Когато говорим за прощението на греховете в богословието, ние използваме юридически термини, защото казусът е съдебен. В систематичното богословие терминът за прощението на греховете е „оправдание”. Това е Библейски термин. В Стария завет той идва от еврейската дума „хицдик” и се превежда „да оправдая” или „юридически да обявя, че положението на някого е в съответствие с изискванията на закона” (Изх. 23: 7; Втор. 25: 1; Прит. 17; 15; Ис. 5: 23). Смисълът тук е не да направя някого свят и безгрешен (морална категория), но да променя състоянието му, така че той да бъде възприеман праведен според закона (юридическа категория) – Ис. 53: 11; Дан 12: 3.

Новият завет потвърждава тази концепция с гръцката дума „дикайос” – ‘праведност’. Тук отново идеята е, че положението на човека е в пълен синхрон със заповедите на закона (Мат. 12: 37; Лука 7: 29; Деян. 13: 39; Римл. 5: 1, 9; 8: 30 – 33; 1 Кор. 6: 11; Гал. 2: 16; 3: 11) и затова той е жив, праведен. Отново – категорията е чисто юридическа и не касае морални стойности.

Оправданието може да стане основно по два начина. Единият – като се вземе предвид състоянието на праведния. Но проблемът тук е,че няма нито един човек, който е праведен, всички са грешни (Йов 4: 17; Пс. 14: 1 – 3; 53: 1 -3; Екл. 7: 20; Римл. 3: 10). Другият начин е, ако някой с праведно естество се съгласи да поеме вината върху себе си и така да оневини виновния, като му даде своята юридическа праведност. Тази втора категория е основна, когато говорим за Библейското понятие оправдание и прощение на греховете и цялата жертвена система на Стария завет е базирана на нея. Т. е. от гледна точка на Закона тя е напълно допустима и реална. За да се изпълни обаче, трябва да се намери праведник без недостатък, без грях.

Бог прощава греховете не защото това Му е работата, нито защото ние сме добри, святи, честни, праведни. Поради Своята воля и милост ТОЙ решава да поеме вината върху Себе Си и да умре на кръста вместо грешника. Като че ли и няма друг изход. Бог знае, че ние нямаме шанс да се спасим без Неговата саможертва. Имало е една заповед и тя е била нарушена. Има едно наказание и то трябва да бъде наложено на нарушителя. Освен ако стандартите на Божията святост бъдат покрити, или Някой, Който може да покрие тези стандарти, да бъде пожертван вместо виновника.

Какво става по време на оправданието?

Първо, по време на оправданието безгрешният Господ Исус Христос дава живота Си вместо нашия (Римл. 5: 8). Това трябва да стане, защото прощението на греховете е необходимото условие за пълното оправдаване на грешника (Пс. 32: 1; Ис. 43:25; 44: 22; Ер. 31: 34; Римл. 4: 5 – 8; 5: 18, 19; Гал. 2: 17).

Саможертвата на нашия Господ донася оневиняването на греховете ни. Тъй като Той е Божия Син и спасението ни е замислено преди създаването на световете (Еф. 1: 1 – 6), то прошката и оправданието касаят греховете ни извън време и пространство – в минало, настояще и бъдеще. Отнасят се и до пълно премахване на вината и заслуженото наказание на онези, които повярват в Личността и делото на Спасителя. От пасажи като: Римл. 5: 21; 8: 1; 32 – 34; Евр. 10: 14; Пс. 103: 12; Ис. 44: 22 можем да видим и да се уверим, че никой не може да повдигне обвинение срещу оправдания от Бога човек.

На второ място, по време на оправданието и с нас се случват някои неща. Вярващите ставаме осиновени Божии деца, а Той – наш Отец. Тук трябва да помним, че сме Божии деца по осиновяване, а не по право, или по естество, защото никой не осиновява своите собствени деца.

Осиновяването е отново юридически акт, при който Бог поставя някого, който не е от Неговото семейство, в статут на син и дъщеря без обаче да променя вътрешното състояние на човека (както никой осиновител не променя вътрешния живот на осиновеното дете). Вътрешното състояние на човека се променят по време на новорождението и освещението, които следват осиновяването. В Ев. според Йоан 1: 12 се казва, че:

„12 …на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; „

Думата „право” тук („ексусиан едокен” на гръцки) се превежда като „законовото право” да станат Божии чада – това е осиновяването. В стих 13-ти се казва:

„13 които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога”.

Тези, които са осиновени, са и новородени – тук става вече дума за моралното право за синовство, поради новораждащата сила на Бога в нас. Още по-ясна е тази последователност в Гал. 4: 4 - 6:

„4 а когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, 5 за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. 6 И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!”.

Понеже вярващите са вече осиновени, Бог легално (законно) може да изпрати Святия Дух да ги и новороди, за да могат да Го наричат Татко. Затова се казва, че не поради наши заслуги сме християни, защото не по заслуги сме оправдани и осиновени. Това е акт само и единствено на Божията милост и благодат.

На трето място, по време на оправданието ние получаваме правото и на вечен живот. Когато грешникът е осиновен, на него му се дават правата да бъде наследник на Бога и сънаследник с Господ Исус Христос (Римл. 8: 17). Преди всичко, това означава грешникът да има възможност да бъде наследник на благословенията на спасението, първото от които е Светият Дух и новото раждане (Гал. 3: 14; 4: 6). Във и със Светия Дух вярващият получава и всички Христови дарове. Това наследство по естествен начин включва и вечните благословения на бъдещия живот. Чуйте какво казва за бъдещата слава апостол Павел в Римл. 8: 17:

„17 И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога, и сънаследници с Христа, та, ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него”.

Това бъдещо прославяне следва временните страдания на земния живот и касае бъдещото време на благословение заедно с Бога. По нататък апостолът пише:

„23 …ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч, изкупването на нашето тяло”.

Тук изкуплението на телата ни също принадлежи на бъдещото наследство. Както Христовото тяло и нашето ще бъде прославено, защото ще бъде изкупено.

В края на тази осма глава, в пасажа известен като „ordo salutis” или „редът на спасение”, ни се казва (ст. 29, 30):

„29 Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя; 30 а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави”.

Тук виждаме, че прославянето е пряко следствие на оправданието от Господа. Оправдани чрез вяра (Римл. 3: 25, 28, 30; 5: 1; Гал. 2: 16; Фил. 3: 9), грешниците стават наследници и на вечния живот.

Човек трябва да премине през оправданието, през прощението на греховете, защото, както казва апостол Павел, без този юридически акт: „…заплатата за греха е смърт” (Римл. 6: 23). Ако проследим непосредствения контекст в този пасаж, ще видим следното:

„22 Но сега като се освободихте от греха, и станахте слуги на Бога, имате за плод това, че отивате към святост, на която истината е вечен живот. 23 Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ”.

Крайната заплата за греха е смърт. Незаслуженият дар на Бога е вечен живот. Както вечният живот продължава вечно, така и смъртта също продължава вечно. Така временната полза от греха води към едно – вечна смърт. Наследството от оправданието е също вечно по своята същност, но се нарича живот.

2. Вечен живот.

Ако трябва да дадем определение на понятието вечен живот, можем да кажем много неща. Като например: „краят на вярата”; „крайната цел на християнската надежда”; „вечно, непрекъснато, ненарушимо единение с Бога”; „завинаги с Господа в бъдещия свят” и т. н. Всички тези определения ще бъдат верни. Най – вярното определение дава сам Господ Исус в Йоан 17: 3:

„А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил”.

Аз бих искал да разгледаме вечния живот (като Богопознание) на три етапа: вечен живот тук на земята, вечен живот в небето и вечен живот в идещия свят.

Вечен живот на земята: В 1 Йоан 5: 10 – 12 се казва:

„10 Който вярва в Божия Син, има това свидетелство в себе си; който не вярва Бога, направил Го е лъжец, защото не е повярвал свидетелството, което Бог е свидетелствувал за Сина Си. 11 И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. 12 Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот”.

Тук ни се казва, че всеки, който вярва в свидетелството, че Бог е изпратил Господ Исус за нашето изкупление и спасение, има вечен живот още от тук, от този грешен свят. Тази е и причината християнинът да е вече с променен статут и да е преминал от смърт в живот сега (Йоан 5: 24). Смъртта вече не държи в ръцете си живота на вярващия. Християнинът притежава живота, който Господ Исус доби чрез възкресението Си.

Въпреки това всеки знае, че няма човек на земята, пък бил той и вярващ, който не умира. За тази „аномалия” пише и сам апостол Павел в 2 Кор. 1: 8 – 10:

„8 Защото желаем да знаете, братя, за скръбта, която ни сполетя в Азия, че се отеготихме чрезмерно вън от силата си, така щото отчаяхме се дори за живота си; 9 даже ние сами счетохме, че бяхме приели смъртна присъда в себе си, - за да не уповаваме на себе си, но на Бога, Който възкресява мъртвите. 10 И Той ни избави от толкоз близка смърт, и още избавя, и надяваме се на Него, че пак ще ни избави”.

Толкова е близка смъртта дори до вярващия! Но това състояние ни доближава до Бога всеки ден, твърди апостолът. Няма грешник, който да не понесе наказанието за греха си (Римл. 6: 23). Но този, който вярва в Бога, ще бъде възкресен, както и Господ Исус не остана в гроба.

Обещанието за притежаването на вечен живот е потвърдено у нас чрез Святия Дух, Който ни е запечатал и ни притежава. Той е гарантът за това, което ни е дадено, но което още не виждаме ясно (1 Петр. 1: 3 – 5; 2 Кор. 21, 22; Еф. 1: 13, 14). Обещанието ще бъде изпълнено на края при възкресението от мъртвите (1 Кор. 15: 20 – 22, 53 – 55).

Вечен живот на „небето”: Този втори етап говори за нашето състояние между смъртта и възкресението на тялото. Въпреки че нямаме точни препратки кога настъпва той и къде е това „на небето”, на нас ни е казано, че между смъртта и възкресението ни духът ни ще бъде при Бога. Еклисиаст говори така (12: 5 – 7):

„Защото човек отива във вечния си дом, И жалеещите обикалят улиците, -
6 Преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша, Или се строши стомната при извора, Или се счупи колелото над кладенеца, 7 И се върне пръстта в земята както е била, И духът се върне при Бога, Който го е дал”.

В обобщение целият Псалом 146 ни казва, че сме длъжни да хвалим Бога за Неговите дарове, защото въпреки че духът на човека излиза и тялото му се връща в земята, То Бог трябва да бъде прославен, защото царува до века и Неговото име е из род в род, т. е. Той е вечният, а не ние.

В Новият завет също ни се казва, че духът отива в Божието присъствие и е в пълно съзнание за това, което става с него. „Днес ще бъдеш с Мене в рая”, звучат добре познатите думи на Исус към разбойника на кръста в Лука 23: 43. Във 2 Кор. 2: 2 – 4 раят е отъждествен с небето – самото Божие присъствие. Така разбойникът от кръста ще бъде в самото присъствие на Бога в небето. В Откр. 6: 9 – 11 се казва, че душите на онези, които са били заклани за Божието слово, се намират под олтара – в присъствието на Бога. А Откр. 7: 9 – 17 е най-красивата картина на светиите, следващи Господ Исус в тронната зала на Бога, облечени в бели дрехи и носещи палмови клонки.

Писанието също така говори за вярващите, които са починали, като за спящи. Въпреки че телата им са положени в гроба, те не са умрели, но спят. Тази метафора не означава, че вярващите заспиват вместо да умрат (Откр. 4: 4, 9 – 11; 5: 8 – 10)¹, но прави разлика между крайната присъда на невярващия (смъртта) и спокойното преминаване на християнина от този свят към идния – като съня. Когато говори за дъщерята на Яир и Лазар, Господ Исус казва, че те спят (Мат. 9: 18 – 26; Йоан 11 гл.).

Вечен живот в идния свят: В този последен етап се наблюдава състоянието на вярващия след възкресението от мъртвите и след последния съд. След прогласяването на Божията присъда вечният живот на вярващия продължава безкрайно.

За да го проследим обаче, ще трябва да спрем вниманието си върху следващото заявление на Апостолския символ:

3. Възкресението на мъртвите.

Когато говорим за възкресението на мъртвите и за възкресението въобще, ние трябва да знаем Кой е авторът на това събитие. Кой ще бъде отговорен за този акт? В какъв смисъл и неправедните ще възкръснат в скончанието на времената? В какви тела ще бъдем тогава?

Но преди да отговорим на всичко това, трябва да кажем, че възкресение за нас със сигурност ще има. Надеждата за бъдещ живот е нещо реално. Тя не е просто измислица. За нея апостол Павел говори в 1 Кор. 15:

„12 Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? 13 Ако няма възкресение на мъртвите, то нито Христос е бил възкресен; 14 и ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. 15 При това, ние се намираме и лъжесвидетели Божии; защото свидетелствувахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват; 16 защото, ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен; 17 и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. 18 Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали.
19 Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. 20 Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите. 21 Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. 22 Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. 23 Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после, при пришествието на Христа, тия, които са Негови. 24 Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила”.

Комунизмът ни учеше, че всичко свършва до гроба, но Библията ни казва, че има надежда и след това. Фактът, че ние умираме, защото сме грешни, не отменя надеждата ни за бъдещо възкресение. Не я отменя, защото сам Господ Исус Христос възкръсна от мъртвите и така, както вярваме в Него и в Неговото възкресение, така следва да сме убедени и в нашето.

Още в Стария завет ние срещаме препратки, говорещи за възкресението от мъртвите. В Ис. 26: 19 се казва:

„19 Твоите умрели ще оживеят; Моите мъртви тела ще възкръснат. Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта, Защото росата Ти е като росата по тревите, И земята ще предаде мъртвите”.

А Пророк Даниил в 12 глава, стих 2 пише:

„2 И множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение”.

Страдалецът Йов твърди (19: 25 – 27):

„25 Защото зная, че е жив Изкупителят ми, И че в последно време ще застане на земята; 26 И, като изтлее след кожата ми това тяло, Пак вън от плътта си ще видя Бога: 27 Когото сам аз ще видя, И очите ми ще гледат, и то не като чужденец. За тая гледка дробовете ми се топят дълбоко в мене”.

А в Новия завет става още по-ясно не само, че ще има възкресение на телата ни, но и Кой ще е Авторът на това възкресение. Той ни учи, че Триединният Бог е Автор на възкресението.

В Мат. 22: 29, 30 се казва:

„29 А Исус в отговор им рече: Заблуждавате се, като не знаете писанията нито Божията сила. 30 Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, но са като [Божии] ангели на небето”.

Тук се подчертава силата на Бог Отец във възкресението на хората. Апостол Павел също описва тези, които не се уповават в себе си, но в Бога, Който възкресява мъртвите (2 Кор. 1: 9).

В други пасажи възкресението се приписва на делото и Личността на Господ Исус Христос. В Йоан 5 глава (ст. 21, 25, 28, 29) Божият Син заедно с Бог Отец е Този, Който вика мъртвите от гробовете:

„21 Понеже както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява, тия които иска… 25 Истина, истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят… 28 Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, 29 и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане”.

В Посланието към Римляните 8: 11 апостол Павел пише:

„11 И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас”.

Тук виждаме, че Святият Дух също е участник във възкресението, и нещо повече, и Той като част от Троицата е възкресил Христос от мъртвите. Следователно Писанието ни учи, че Авторът на нашето възкресение е Бог Отец, Син и Святи Дух.

Естеството на възкресените ни тела.

Следва сега да се запитаме: Какво точно ще бъде възкресявано? Какво ще е естеството на телата ни тогава?

Според думите на апостол Павел в Посланието му до филипяните (3: 20, 21), нашите тела ще съответстват на тялото на нашия Господ:

„20 Защото нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа, 21 Който ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, по упражнението на силата Си да покори и всичко на Себе Си”.

Ако проследим евангелския разказ за възкресението, ще видим, че в празния гроб на Христос не е намерено тялото, което е погребано преди това. Чуйте какво пише евангелист Матей (28: 6, виж също и Марко 16: 6; Лука 24: 3, 6; Йоан 20: 1 - 10):

„6 Няма Го тук; защото възкръсна, както и рече: дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ”.

Това е същото тяло, което е висяло на кръста. Сега то е възкресено и прославено. Ние разбираме, че е прославено, защото то не се подчинява на физичните закони и може да преминава през пространства, недостижими за обикновените ни смъртни тела – Йоан 20: 19, 20:

„19 А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, гдето бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред, и каза им: Мир вам! 20 И като рече това, показа им ръцете и ребрата Си. И зарадваха се учениците като видяха Господа”.

По него личат още белезите от гвоздеите, по него личат още раните от камшика, но това е и прославено тяло, тялото на Извършителя на изкуплението ни. Когато учениците по пътя за Емаус се съмняват и се страхуват да не би да виждат дух, Господ Исус ги мъмри с думите (Лука 24: 38 – 43):

„38 И Той им рече: Защо се смущавате? и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви? 39 Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият; попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам. 40 И като рече това, показа им ръцете и нозете Си. 41 Но понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той рече: Имате ли тук нещо за ядене? 42 И дадоха Му част от печена риба [и меден сок]. 43 И взе та яде пред тях”.

Така, от една страна, Той може да преминава през заключени врати, а от друга – може да се храни и има месо и кости по Себе Си и не е дух и тялото Му не е духовно. Също така с това тяло Господ Исус можеше да напуска земната атмосфера и да се възнесе, за да седне отдясно на Бога Отца (Деян. 1: 8, 9):

„8 Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята. 9 И като изрече това, и те Го гледаха, Той се възнесе, и облак Го прие от погледа им”.

Що се отнася до нашите тела, има много текстове в Писанието, но като че ли най-ясният пасаж се намира в 1 Кор. 15: 35 – 49:

„35 Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? 36 Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. 37 И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; 38 но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. 39 Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. 40 Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. 41 Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка.
42 Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; 43 сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; 44 сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. 45 Така е и писано: Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух. 46 Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. 47 Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето. 48 Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. 49 И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния”.

Няколко интересни метафори откриваме тук. На първо място, нашите тела се сравняват със семето, което е посято, за да даде плод. Казва се, че семето умира, за да порасне растението, но това растение, което е на семето, а не някакво друго. С други думи нашите прославени тела ще бъдат от човешко естество, а не от животинско. Телата ни ще бъдат и неодушевени. Тук наблюдаваме пряка връзка между погребаното тяло (семето) и прославеното тяло (поникналото растение).

Втората група метафори прави разлика между земните и небесни тела и между одушевените и духовните тела. Аз мисля, че тези двете могат да бъдат поставени в една група, защото сравнението, което правят, е като че ли взаимно заменяемо. Както земните тела се равняват на одушевените, така и небесните (прославени) тела могат да се нарекат духовни. Но само с духовните, трансформирани тела може да се влезе в Божието присъствие, защото при Него не може да присъства нищо тленно и грешно.

Третият контраст, който прави апостол Павел, е между първия и последния Адам. Според него първият е земният Адам, който е подвластен на греха и смъртта. А последният е небесният Адам, Който не идва от пръстта и не е подчинен на тление. От това следва, че има и два типа хора – тези, които са под благословението на оправданието и спасението и тези, на които предстои вечното осъждение.

Така апостол Павел ни учи, че при последната тръба ще има възкресение – на праведни и на неправедни. Едните ще възкръснат, за да получат присъдата на Божия гняв за това, че не са повярвали Благата вест (Йоан 3: 36), а другите (вярващите) ще възкръснат, за да бъдат оправдани (чрез промяната на телата им) и да са вечно с Този, Когото са обичали през живота си.

Накрая няколко общи въпроси за размисъл:

Ще простите ли на убиеца на детето ви, който се е покаял и станал вярващ? Защо?

Има ли вечен живот тук на земята? В Какво се изразява той?

Вярвате ли във възкресението на мъртвите? В какви тела ще възкръснат онези, които не са повярвали в Господ Исус Христос?

Какво мислите, къде трябва да се намират гробищата в едно населено място? Защо?

Смятате ли, че трябва да погребваме вярващите си близки, или може да кремираме телата им? Защо?

1 Тук те са в пълно съзнание.

Урок 5 от символа на вярата.

Пети урок: Вярвам в светата вселенска Църква и в общението на светиите

Някои пасажи за размисъл:

Бит. 12: 1 – 3; 15: 4 – 6; 17: 1 - 7

Втор. 4: 9, 10; 7: 1 - 11

Мат. 16: 13 – 20; 18: 15 - 22

Деян. 7: 20 – 40 (ст. 38)

Ефес. 1: 15 – 23; 2: 11 – 22

Кол. 1: 15 – 23

1 Йоан 3: 11 – 24

Римл. 12: 9 – 21

1 Кор. 12: 12 - 31

Традиционно се счита, че църквата започва своето съществувание на деня на Петдесетница в Деяния на апостолите, втора глава. Дали е така обаче? И да, и не. Да, защото там се излива Святият Дух на всички вярващи по особено значим начин и много хора се покайват и стават членове на Божието семейство. Да, защото оттам започва да се проповядва масово Името на Господ Исус Христос като единствения път за спасение и прощение на греховете. Не, защото взаимоотношенията на Бог с хората не започват в Деяния, втора глава. Той има „вземане – даване” с човеците още от Адам и Ева и техните праведни потомци от рода на Сим. Разбира се, ние знаем за принасяне на жертви на Бога и от Каин и Авел и от Ной и семейството му, но истински организиран народ на Бога срещаме тогава, когато Той призовава Авраам да стане баща на много голяма общност, която ще принадлежи на Всевишния. И точно тук се ражда църквата – Божият народ.

В Стария завет, когато се говори за Божия народ, се използват две думи в словосъчетание – „кахал едкхах” – което се превежда обикновено, като „събранието на обществото”. Думата „кахал” идва от глагола „да извикам”, „да призова”, а думата „едкхах” значи „да посоча”, „да определя”. Така съчетанието говори за група призовани хора, които са събрани на определено място (Изх. 12: 6; Числа 14: 5; Йеремия 26: 17).

В Новия завет, когато се говори за църквата на Бога, за Божия народ, то също се използват преводните изрази на горепосочените старозаветни понятия – „еклесия” – „призован от” и „сюнагогео” – „да дойда, да се събера на едно място с някой друг”. Така и в Новия завет термините се запазват същите, както в Стария завет (Мат. 16: 18; 18: 17; Деян. 7: 38; Откр. 2: 9; 3: 9). И тук църква означава призовани хора, събрани заедно пред Бога на едно място (Деян 5: 11; 11: 26; 1 Кор. 11: 18; 14: 19, 28, 35; Римл. 16: 4 и др.). Понякога се говори за домашна църква или събрание от вярващи в дома на някой. Изглежда, че по времето на апостолите са се срещали по-богати хора, които са имали в домовете си специални зали за Богопоклонение (Римл. 16: 23; 1 Кор. 16: 19; Кол. 4: 15; Филимон 2). Понякога се използва думата църква в единствено число, за да се опише група от църкви в дадени области – Деян. 9: 31. Дали тук става въпрос за организирана структура (или онова, което ние бихме нарекли деноминация) не е ясно, а и е твърде рано за живота на новозаветната църква това да се случи. Думата църква се използва и в общ смисъл, за да се подчертае вселенския характер на Тялото Христово – 1 Кор. 10: 32; 11: 22; 12: 28; Еф. 4: 11 – 16. Не на последно място думата църква се използва и да обрисува верните вярващи, независимо дали са на небето или на земята и независимо дали се говори за минал или настоящ период – Еф. 1: 22; 3: 10, 21; 5: 23 – 25, 27, 32; Кол. 1: 18, 24.

Библейски метафори за църквата:

„Тяло Христово” – някои считат, че това понятие напълно обрисува вселенския характер на църквата, но това далеч не е така. Тази метафора се прилага не само за вселенската църква, както е в Ефес. 1: 23; Кол. 1: 18, но също към местна църква – 1 Кор. 12: 27. Тя ни показва единството на църквата независимо дали е местна или вселенска и особено факта, че това единство е подобно на организъм, който е в жизненоважни взаимоотношения с Главата си – Сам Христос.

„Невяста Христова” – в последната книга от Библията църквата е обрисувана като царицата, съпруга на Агнето. Тя ще съуправлява заедно с Него и всичко ще се покорява на Христос и Неговото управление заедно с невястата - Откр. 21, 22глави.

„Горният Йерусалим, небесния Йерусалим или новият Йерусалим” – и трите метафорични форми се срещат в Новия завет (Гал. 4: 26; Евр. 12: 22; Откр. 21: 2, 9, 10). Преди идването на Христос Йерусалим е бил мястото, където е обитавал Бог между херувимите в Светая Светих. Там, в този град, людете са можели да се срещат с Бога и да му принасят поклонение. Тази символика е придадена на църквата сега.

„Божий храм или храм на Святия Дух” – църквата в Коринт е наречена „храм на Бога”, в който обитава Святият Дух (1 Кор. 3: 16). В Ефес. 2: 21, 22 се казва, че църквата е „свят храм на Господа” и се изгражда „заедно в Духа за Божие обиталище” (виж също и 1 Петр. 2: 5). Тук се подчертава идеалният характер на църквата и се говори в бъдеще време за нея.

„Стълб и опора на истината” – (1 Тим. 3: 15) представена ни е отново вселенската църква, като пазителка на истината срещу враговете на Божието царство.

Обобщителни изводи: Църквата Христова е призована лично от Бога и съществува, за да изявява Божието царство на земята. Тя е една, съставена от всички спасени хора – в миналото, настоящето и бъдещето, навсякъде по лицето на земята. Църквата не е сградата. Глава и Управител на църквата в сам Господ Исус Христос, защото Той единствен може да бъде Господар на съвестта, личността и душата на човека – Кол. 1: 18.

Невидима и видима

Христовата църква е от една страна невидима, всемирна църква. Това означава (както вече казахме), че тя се състои от всички спасени през вековете на човешката история. От спасените от Израил в миналото, от спасените от Израил днес. От спасените от езичниците в миналото, от спасените от езичниците днес. Само Бог знае кои са членовете на невидимата църква.

Тя от друга страна е и видима църква. Видимата църква е също вселенска и се състои от тези, които изповядват вяра в Господ Исус Христос и техните деца. Неразделна част от живота на видимата църква е събирането на светиите за усъвършенстване във вярата и духовния живот. Така също характерно е активното участие на вярващия в определена местна църква – 1 Кор. 1: 2; 12: 12, 25, 27.

Свята и апостолска

Църквата е свята институция поради връзката си с Господ Исус Христос. Не навсякъде тя е едновременно чиста и свята. Но в съответствие с чистотата на проповядваните учения, на правилното отслужване на тайнствата, на общото поклонение, на единството и моралното поведение на членовете й на някои места тя е по-малко или повече чиста и свята. Бог винаги ще има Своя църква на земята, която ще Му се покланя според волята Му – Еф. 5: 25 – 27; Кол. 3: 1 – 12.

Тя е и апостолска църква, защото е основана на проповедта и служението на апостолите и на крайъгълния камък Христос – Еф. 2: 20 – 22.

Дотук всичко изглежда идеално, нали? Ако Библейското определение за църква е толкова ясно, защо има много и различни църкви?

Притеснява ли ви фактът, че има много църкви? Как отговаряте на хора, които ви питат: Защо сте толкова много и сте толкова различни?

А дали има истинска църква? Трябва ли да търсим такава или пък да се стремим нашата да стане такава, или понятието истинска църква е разтегливо?

Белезите на истинската църква:

1. Тълкувателно (обяснително) проповядване.

Определение: чрез този метод се взема основната тема от един пасаж на Писанието, прави се основна тема на проповедта, от която се изважда съвременното приложение на Библейския текст.

Библейска подкрепа: според Писанието Бог извършва онова, което иска да направи основно чрез говорене – Бит. 1: 3; Ис. 55: 10, 11; Йоан 1: 1 – 5; Деян. 12: 24. Ако проповедникът на Писанието иска да проповядва по Божията воля, трябва да предава на църквата онова, което Бог казва.

Библията има много примери за този начин на поучение и проповядване. Левитите поучаваха закона (Втор. 33: 10). Ездра и левитите прочитаха от Закона и тълкуваха значението му на народа (Неем. 8: 8). Господ Исус Христос разясняваше на фарисеите закона според същността му, а не според техните правила и употреби (Мат. 19: 3 – 12; Марко 10: 2 - 12). Апостолите също разясняваха Писанието и призоваваха народа да се покае за греховете си ( Деян. 2: 14- 41; 13: 16 – 47).

Обяснителното проповядване е важно, защото само Божието слово е онова, което убеждава, изобличава, изгражда и освещава Божия народ (Йоан 17: 17; 1 Петр. 1: 23; 1 Сол. 2: 13; 2 Тим. 3: 16, 17; Евр. 4: 12). Всяко проповядване, което прави основната тема на пасажа, основна тема и на проповедта, оставя Бог и Словото Му (а не проповедникът) да говорят на църквата.

2. Библейски основано богословие.

Определение: Библейското богословие е здравата, правилната доктрина, основана на Писанието. Това е моделът, при който текстът говори на вярващия, текстът говори на пастира, текстъта говори на църквата, а не обратното. Това е моделът, при който текстът е водещ при вземането на решенията, а не стратегията или съвременните обстоятелства в обществото.

Библейска подкрепа: В цялата Библия правилното учение за Бога и човека е в основата на всичко. В Новия завет послания като тези на апостол Павел към Римляните и до Ефесяните са богато наситени с доктринални позиции (Римл. 1 – 11; Еф. 1 – 3). Авторите на Новия завет често заявяват, че здравото учение (здравата доктрина) е в основата на здравата църква и на здравословния духовен живот на вярващия (2 Йоан 1 – 6; 1 Тим. 1: 5; Тит 2: 1 – 10).

Библейски основаното богословие е важно за: евангелизирането на невярващите – благовестието е доктрина, затова винаги трябва да знаем в какво вярваме и защо вярваме в това, в което вярваме. Важно е за ученичеството. Господ Исус казва: „Освети ги чрез истината. Твоето слово е истина.” (Йоан 17: 17). Християните живеят и израстват в светлината на истината – т. е. на здравото учение. Важно е също за единството в църквата. Единственото истинско единение е единството в истината (Йоан 10 – 11; 1 Йоан 1: 1 – 4). Важно е и за поклонението. Да се покланяш на Бога означава да изявяваш Неговото превъзходство (1 Петр. 2: 9, 10) и да Го възхваляваш за това, което е Той (Пс. 29: 2). Истинското поклонение е отклик на правилното, здравото, Библейски основаното богословие.

3. Съсредоточеност в благовестието.

Определение: благовестието се състои в следното – Святият и единствен Бог ни е създал по своя образ и подобие, за да Го познаваме, обичаме и прославяме (Бит. 1: 26 – 28). Но ние съгрешихме и се отделихме от Него (Бит. 3; Римл. 3: 23). Поради Своята любов Бог стана човек в Исус, живя съвършен живот, умря на кръста за нас и по този начин изпълни закона в Себе Си и понесе греха на тези, които ще се обърнат с вяра в Него (Йоан 1: 14; Римл. 3: 21 – 26; 5: 12 – 21; Евр. 7: 26). Той бе възкресен от смъртта, като по този начин Бог Отец показа, че е приел жертвата на Христос и святият Му гняв не е вече върху нас (Деян. 2: 24; Римл. 4: 25). Сега Бог заповядва да се покаем от греховете си и да се надяваме само на Христос за прощението им (Йоан 1: 12; Деян. 17: 30). Ако се покаем за греховете си и се доверим на Господ Исус Христос, ние сме простени и сме родени за нов и вечен живот с Бога (Йоан 3: 16). Бог събира своя народ измежду онези, които се доверяват на Христа като на Господ и Спасител (Мат. 16: 15 – 19; Еф. 2: 11 – 19).

В Библията пространствено ни се казва, че е важно да разбираме правилно благовестието. В Посл. към Римл. 1 – 4 глави и в 1 Кор. 15: 1 – 4 обстоятелствено ни е обяснена важността на благовестието като част от нашия църковен и християнски живот. А е важно, защото само благовестието е Божия сила за спасение на вярващите в Него и е единственият начин да се помирим със Святия Бог (Римл. 1: 16, 17). Всичко в църквата произтича от правилното ни разбиране на благовестието – проповядването ни, поклонението ни, съветването, дисциплината, евангелизирането… всичко.

4. Покаянието (обръщането към Бога)

Определение: Библейското разбиране за обръщането ни към Бога е правилното схващане на това, което Бог прави, и това, което правят хората в този процес. Бог дава живот на мъртвите (Еф.2: 5); Бог дава „зрение на незрящите” (2 Кор. 4: 3 – 6); Бог дава даровете на вяра и покаяние (Деян. 11: 18; Фил. 1: 29). Човекът при обръщането си към Бога се покайва за греховете си (Мрк. 1: 15; Деян. 3: 19) и вярва в Господ Исус Христос (Йоан 3: 16; Римл. 3: 21 – 26). Библейското разбиране за обръщането ни към Бога твърди, че само Бог може да спасява и Той спасява отделни хора, като ги прави способни да откликнат на благовестието като се покаят от греховете си и повярват в Господ Исус Христос.

В Библията на много места се среща призивът за покаяние и вяра в Господ Исус Христос. Сам Той в Ев. според Марко 1: 15 заповядва това. На друго място Той казва, че ако някой не се роди отново, не може да види и да влезе в Божието царство ( Йоан 3: 1 – 8). През цялата книга Деяния, апостолите призовават хората да се покаят от греховете си и да повярват в Христос (Деян. 2: 38; 3: 19, 20; 10: 43; 13: 38, 39; 17: 30). В много от посланията се описва нашата нужда от покаяние и вяра в Господ Исус Христос, от една страна, и Божието свръхестествено дело за извършването на това, от друга (Римл. 6: 1 – 23; 1 Кор. 2: 14, 15; 2 Кор. 4: 3 – 6; Еф. 2: 1 – 10; 1 Сол. 1: 9, 10; 2 Тим. 2: 25, 26).

Правилното Библейско разбиране за обръщането ни към Бога е важно, защото: то определя как църквата и отделният християнин трябва да наставляват невярващите хора – те трябва да призовават нехристияните да се покайват от греховете си и да вярват в Господ Исус Христос. На второ място, то напомня на църквата, че тя трябва да се уповава на Бога във всичките си евангелизационни усилия, защото само Той може да даде духовен живот на мъртвите. На трето място, то учи църквата да поддържа ясно разграничение между себе си и света. Животът на членовете на църквата трябва да бъде белязан с плода на Духа. Учението на църквата трябва да посочва ясната граница и радикалност на покаянието и живота след това.

5. Евангелизирането

Определение: споделянето с невярващите на добрата вест за това какво е направил Господ Исус Христос, за да спаси грешниците. За целта трябва да се проповядва „целият Божи закон”, дори и трудната вест за Божия гняв срещу нашите грехове. Трябва да се набляга на нуждата от покаяние за греховете и упование в Господ Исус за прощението им. Това при всички случаи ще струва скъпо на човека, но в крайна сметка си струва да се вярва в Бога, защото Той и само Той ни казва истината за Себе Си и нас самите.

В Библията се срещат както примери на поучение относно евангелизирането (Мат. 28: 19, 20; Римл. 10: 14 – 17; 1 Петр. 3: 15, 16), така и евангелизационни проповеди (Деян. 2: 14 – 41; 3: 12 – 26; 13: 16 – 49; 17: 22 – 31). Нещо повече, всеки път, когато Писанието ни говори за благовестието, то ни и учи какво съдържа то и какво трябва да казваме на другите за него (виж Римл. 1 – 4; 1 Кор. 15: 1 – 4).

Правилното разбиране на благовестването е важно, защото то учи църквата как да евангелизира света. Небиблейското разбиране на благовестването кара църквата да не евангелизира, или да го прави по манипулативен начин, или да бъде ориентирана повече към резултатността, а не към вестта, която проповядва. От друга страна, правилното разбиране на благовестването дава ясно осъзнаване на мисията на църквата, която Бог й е поверил – да проповядва покаяние и вяра в Бога и да се моли на Господа да обърне хората към Себе Си.

6. Църковно членство

Определение: според Писанието църковното членство е посвещение, което се изисква от всеки християнин – да посещава, обича, служи и се подчинява на местна църква.

В Библията, през цялата старозаветна история, Бог прави ясна разлика между Неговия народ и света извън параметрите на Израил (Лев. 13: 46; Числа 5: 3; Втор. 7: 3). Господ Исус казва, че да влезе човек в Божието царство, означава да бъде вързан за църквата „на земята” (Мат. 16: 16 – 20; 18: 15 – 22). Къде виждаме църквата на земята – това е местната църква. Когато пише до една местна църква, тази в Коринт, апостол Павел говори за хора, които са вътре и хора, които са извън тази местна църква ( 1 Кор. 5: 12, 13). Нещо повече, църквата в Коринт явно е имала определен брой църковно членство, за да може Павел да говори за гласуване на мнозинството (2 Кор. 2: 6). Ние не срещаме само откъслечни примери, говорещи за църковното членство, но почти половината от новозаветните книги са писани до конкретни местни църкви, с конкретни препоръки, касаещи определени християни, членове на точно тези местни църкви.

Оттук следва заключението, че Библейското учение за църковното членство е важно за живота на всяка една местна църква, защото тя свидетелства за Бога в света. Тя показва Неговата святост. В нея нехристияните трябва да видят в живота на църковните членове промяната, да виждат, че Бог е свят и благодатен и че само Бог чрез благовестието може да променя човека напълно.

7. Църковна дисциплина

Определение: на практика (в широкия смисъл на това понятие), това е всяко нещо, което църквата прави, за да помогне на своите членове да се стремят към святост и да се борят с греха. Проповядването, поучението, молитвата, общото поклонение, отговорните взаимоотношения, ръководството на пастирите и стареите в църквата – всичко това е форма на църковна дисциплина. В по-тесния смисъл, църковната дисциплина е поправяне на греха в живота на тялото. Това може да включва крайната стъпка на отлъчване на християнин от църковно членство и недопускането му до Господната трапеза, поради нежелание за покаяние от сериозни прегрешения (Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13).

В Библията имаме конкретни заповеди да изключим от общението на местната църква членове, които не се покайват за греховете си в пасажи като: Мат. 18: 15 – 20; 1 Кор. 5: 1 – 13; 2 Кор. 2: 6; 2 Сол. 3: 6 – 15. Новият завет говори в множество пасажи и за целенасочено формиране на дисциплина, чрез личен стремеж към святост и изграждането един друг във вяра (Еф. 4: 11 – 31; Фил. 2: 1 – 18).

Трябва да възприемаме дисциплината като пръчката до млада фиданка, която й помага да расте права, като помощните колела на велосипеда, като безкрайните часове репетиция с музикалния инструмент. Без дисциплина нито една църква няма да израства, така както Бог иска от нея. Чрез дисциплина ние, с Божията помощ, ще принасяме плодове на правдата (Евр. 12: 5 – 11).

8. Ученичество

Определение: Писанието ни учи, че истински живият духовно християнин е израстващ християнин (2 Петр. 1: 8 – 10). Писанието ни учи още, че ние израстваме не само чрез поучение и наставление, но и чрез подражаване (1 Кор. 4: 16; 11: 1). Така че църквата трябва да насърчава членовете си да растат в святост, но и да помагат и на другите да правят същото.

В Библията ап. Петър насърчава вярващите да растат в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос (2 Петр. 3: 18). Апостол Павел насърчава Ефесяните да израстват в святост, като говорят истината в любов един на друг (Еф. 4: 15 – нашият превод не е отразил правилно думата – не трябва да се превежда „действащи истинно в любов”, но „говорещи истинно в любов”). Много други пасажи в Писанието ни учат да подражаваме на водачите си в богоугоден живот (Фил 4: 9; Евр. 13: 7).

Ученичеството е важно, защото ние ще си останем несъвършени докато умрем. В тази битка с греха, ние имаме нужда от помощ и подкрепа от нашите братя и сестри. Ако църквата не възпитава ученичество и израстване във вярата или поучава тази материя погрешно, тя няма да израства и ще дава лошо свидетелство на света. Но ако го прави, ще расте здрава и жизнена.

9. Църковно ръководство.

Определение: Библията учи, че всяка местна църква трябва да се води от екип от благочестиви, квалифицирани мъже, които Писанието нарича пастири, презвитери, епископи, настойници, стареи и т. н.

Апостол Павел дава характеристиките на църковните водачи в 1 Тим. 3: 1 – 7 и Тит 1; 5 – 9. Други пасажи, които говорят за екипност в ръководенето на местната църква са: Деян. 14: 23; 20: 17; 1 Тим. 4: 14; 5: 17 и Яков 5: 14.

Бог е обдарил църквата си с пастири (презвитери), за да хранят Божието стадо с Божието слово (Йоан 21: 15 – 17); за да водят стадото (1 Тим. 4: 16; 1 Петр. 5: 3; Евр. 13: 7); да защитават овцете от лъжеучения и външни атаки (Деян. 20: 27 – 29; 2 Тим. 4: 3, 4; Тит 1: 9); като пазят църквата и себе си в святост и истина, чрез мъдростта на екипната работа ( Пртч. 11: 14; 24: 6).

Екипното църковно управление е важно, защото без водачи църквата е като стадо без овчари.

Тайнства в църквата.

Правилното разбиране и отслужване на тайнствата е също елемент и характеристика на здравата църква. Тайнствата са свят белег и печат на завета на благодатта. Протестантската църква, за разлика от римокатолическата и източноправославната, възприема само две тайнства – кръщението и Господната трапеза. Това е така, защото само тези двете са непосредствено заповядани от Господ Исус Христос. Те затвърждават вярата ни в Него и поставят граница между нас и света (Римл. 4: 11). Всяко тайнство съдържа в себе си връзка между белега и това, което изобразява.

Водното кръщение е тайнство, отредено като белег на завета на благодат и като тържествено приемане на вярващия във видимата църква на Христос. То трябва да се практикува до връщането на Господ Исус Христос (Римл. 4: 11; Гал. 3: 27 – 29). В Новия завет то замества обрязването като белег на завета (Деян. 7: 8; Римл. 4: 11, Кол. 2: 11). То може да се отслужва чрез поръсване, поливане или потапяне. Но в Името на Триединния Бог – Отец, Син и Святи Дух. Всеки един от начините на кръщение (поръсване, поливане, потапяне) е еднакво валиден пред Бога (Изх. 24: 6, 7; Левит 8: 30; Числа 19: 13, 20; Езекиил 36: 25, Деян. 2: 17, 18). Кръщават се както лично изповядалите и некръстени възрастни хора, така и невръстните деца на един или двама вярващи родители. Кръстените не се спасяват чрез кръщението, но биват въведени в благодатта на завета с Бога, завет, който бе отправен от Бога към Авраам и неговото потомство, затова се кръщават и невръстните деца (Битие 17: 7, 9 – 12; Деян. 2: 38, 39, 41, виж също Исая 44 3; 59: 21; 61: 9; 65: 24; Лука 18: 16 – 18; Деян 8: 12, 36 – 38; 9: 18; 10: 47, 48; 18: 8; 1 Кор. 1: 16; 7: 14; Кол. 2: 11, 12 и др.). Кръщението не е гаранция, че всички кръстени непременно ще са спасени (Деян. 8: 13, 18 – 23). Водното кръщение в Името на Троицата трябва да се изпълнява само веднъж, защото няма в кое друго Име да се извърши евентуалното повторно кръщение.

Господната трапеза е тайнство, свързано с тялото и кръвта на Господ Исус Христос, дадени за изкуплението ни от Божия гняв. То също трябва да бъде отслужвано до връщането на Господ Исус. За разлика от кръщението, то следва да се отслужва многократно и често, защото символизира възпоменаване на Господната жертва, а така също е и печат на получените благословения от вярващите и служи за заздравяване на вярата им. То е и залог за праведно взаимоотношение на вярващите с Бога и един с друг и е символ на бъдещия сватбен пир на Агнето (Мат. 26: 26 – 29; Лука 22: 15 – 20;1 Кор. 10: 16, 17; 11: 24 – 26; Откр. 21: 1 - 7).

При отслужването на Господната трапеза не става реално жертвоприношение. Божието присъствие е реално, но духовно (Лука 22: 19; 1 Кор. 11: 25). Не се наблюдава нито превръщане на елементите в тяло на Господ Исус Христос (трансубстанциация), нито само физическо присъствие на тялото на Господа в, над или под елементите (консубстанциация).

Отслужването на Господната трапеза става само когато и двата елемента присъстват.

В Господната трапеза не бива да участват хора, които не приемат и не вярват в Господ Исус Христос като техен Спасител и Господ, за да не навлекат на себе си осъждане (1 Кор. 11: 27 – 31).